Към началната страница.

Цъкни на символа => ஜ

Аз и ти

Бях сам и лутащ се и изгубен.
Но надеждата не ме напусна.
В тишина живях, в свят плах и безумен.
А сърцето ми копнееше да препусна,
към нови неизживяни, но мечтани предели.
Към свят от любов и райски сияйни двери.

Живях така дълго, между светове два.
Един сънуван и един от реалността.
Видях хора, видях души, видях сърца.
Протегнати ръце и море от слепота.
Но видях и теб мила и почувствах те красива.
И сърцето мое в отражение по теб проблясва.

И днес, отново аз съм сам,
Но вече знам, че ти любов моя си там.
И надеждата в мен пламти.
За деня в който ще се видим аз и ти.
За деня в който, души нежно ще докоснем.
И сърца слеем сред морето на любовта си.

За слънцето мечтаех.

 /Посветено на любовта бъдеща./


Отначало мила, случи се с поезия.
мойта душа път към теб да е добила.
Размесих нежни цветове и окрасих.
Любовта си към теб като мост издигнах
ръка протегнах и с букви тук сега,
но на глас изричам - обичам те.
И с туй пред теб в любов се вричам.

Имах период в който бях сам,
бях като презрян,
бях някак ням и умълчан.
Стъпки мислени безброй преплитаха ми се безчет.
И аз не знаех, кой съм, или къде да бъда най-напред.
Сенките приятели ми бяха, а утеха дъждовете.
Поройни ангелски сълзи и болка над светът на греховете.

Вървях усмилен и тъжовен.
За слънцето мечтаех.
И в ден един обикновен.
Както винаги блуждаех.
Но ти се появи и грабна сърцето ми.
И всичко в мен се възроди.
И днес аз знам кой съм,
този който те обича.
И днес аз знам къде най-напред да съм.
При теб мила, с теб любима.

Защото ти мила си нежна роза.
Ти си всяка танцуваща снежинка,
Всяко облаче, игриво бяло
всеки образ, всеки ярък цвят,
Ти си всичко най-красиво и най-мило.
Но и прекрасен слънчев ден,
и развиделяващо се утро за мен.

Но да знаеш мила какво ми причиняваш ти.
Как сърцето ми по теб трепти.
Как копнея в прегръдките си да те имам.
Как всяка моя мисъл създава светове,
в който аз и ти, живеем най-щастливо и най-добре.
А това сърце в гърдите ми тъй жарко по теб пламти.
Тъй жарко те желае, че без теб надали ще може дълго да изтрае.
Без да се разплаче с водопад от чувства и да тръгне да те търси,
без посока и но със цел, душата твоя чрез думи, да издигна до слънцето само.

Една повяля, една съдба, две сърца, една душа, това ще да е нашата надежда.





***


За мен си ти ангел със сърце.
Красив образ и чувствено море.
Неземно вдъхновение от цветове.
Чрез които си прикрила свойте криле.

И нощ всяка аз мечтая за теб моя мила.
И в блянове се впускам и сънувам...
Как в прегръдките ти се намирам.
Как с ръце ти обгърнала си моето сърце, а аз твоето.

А очите ти блестят ли блестят, като две звезди.
Сякаш свалени от божествени небесни синеви.
И света се огъва, свива и внимателно побира в
двете ти прелестни очи.
И в цял свят за мен се превръщаш,.... само ти.

В твойте бъдещи очи.

Къде бях преди?
Замръзнало езеро.
Изгубени мечти.
Потънали звезди.
Кой бях преди?
Поле без спомени.
Поле без надежди.
Мъртви въздишки,
родени безмълвни.

Сновях посърнал и блед.
Сред стени, непристъпно високи.
Губех се и отчаяно се давех,
в пясъци минали дълбоки.
Ръкомахах, виках и се молех.
С душа затворник на тъгите.
Зъзнеща и вярваща в чудесата.
И сърце сломено от бедите.
Устремено с поглед към небесата.
Надяващо се и търсещо очите.
Които ще го покорят...

Търсещо утехата им чувствена.
Търсещо покой в тях, неземен.
Рай блажен и мир успокоителен.
Оазис желан, остров търсен.
Огледало на мечтите,
разтворени в очите.

И случи се, твойте очи намерих.
Красиви, като свободното море.
Но не само тях в теб открих.
И макар далеко да са ти и те.
Аз обикнах ги, а с тях и туй твое сърце.
Което е толкова чисто и красиво в чувствата си.
Но не само тях в теб видях.
А и твоето нежно и прекрасно лице,
отразяващо сякаш, душата ти ангелска.
И видя ли те, засиявам.
И мечтая за криле.
И мечтая да полетя.
При теб да ида и нежната ти същност,
да прегърна.

Защото само в теб,
само в твойте очи.
Аз ставам някой.
Само в твойте очи.
Аз се чувствам силен.
Само в твойте очи,
се чувствам себе си.

Младия странник. Вяра срещу съдба.

Изпитания...
Страхове...
           ...дали са те..до воля
..до чист стремеж...
           ...дали до сила на духа,
че и надежда, в устремен вървеж, преходната роля.

Не знам...
Мъгла мистична е това,
което определя нашата съдба.
Но чувствам, виждам чрез душата,
a чувам чрез сърцето...

Надежда...
..от нас започва и в края
пак до нас се свежда.
Но...
Нима съдбата е безока, та не вижда ме,
или затулила е сляпо тя очи,
за страданията ми.
Но съдба, аз с теб не ще споря,
а само ще опитам да поговоря.
Приятелко съдба...
Нима не виждаш мойте тегла.
Нима за теб ненужен съм.
Нима и без мен можеш ти.
Чуй и мойте молби...


Знам, че пътя който изминавам,
светъл е, колкото е мрачен.
Може  да го заслужавам.
Със щастието си, само да се разминавам.
Но... какво да правя,
щом често в празнотата се заглеждам
компнея, тлея и трептя, по любовните мечтания.
По тези вдъхновения.
Дълбоко, далеко, отекват глухо,
щастливи песнопения.
Отекват и шептят в сърцето ми комнежно.

Но кажи съдба, нима заблуда е това,
аз да вярвам в любовта.

И кажи съдба...
Не съм ли се родил под купола
на любовната звезда.
Не съм ли се родил,
по празничните времена?!
Когато щастието и любовта
свързват се през вечността.
Тогава...
Защо отбягваш ме?
Защо върху ми сипеш, свойте страхове?
Защо заливаш ме с тези мрачни дъждове?
Дари ми щастие...
Дай го ти дори за кратко.
На изпитания за него ме подложи.
Но не спирай в мен да вярваш ти.

И последен да съм в твойте очи,
така и надеждата зная явява се последна.
Свита в търпение, притаена,
като в пандорината кутия, очакваща мига,
на възраждането...
На дъното на всеки кладенец,
незнаен, надежда, повик, добродушен, мил лик,
силен вик за живот, мечтан светлик.

В прах и пепел, аз те моля,
не превръщай мойте мечти,
даряващи ми чистите лъчезарни искри.

Вярно е, само да мечтая,
да живея сам в мечти,
и сам с мечти да си желая.
Е като илюзия за живота,
сам със сенки да играя.

Но имам само аз това.
Това отстъпила си ми...
И за сега, само тези чувства и мечти
са мойте верни спътници.
Са моя свят вътрешен.

Кажи съдба, колко струва любовта,
та възпираш я от мен.
И нима си има тя цена.
Не е ли безценна...
Не е ли тя от извора на вечността,
не е ли отражението на единността.
Кажи?...

И колко страдание и болка,
трябва да ти отдам.
Та да отмериш и дариш,
любов и щастие за мен, в поне и грам.

И малко стига, щом е от сърце.
Но...
Видях,прозрях...
                ...че алейте на
тъгата и страданието, простират се
широко, на широко, в ума и
самосъзнанието...

Виждаш ме, чуваш ме...
Да помогнеш, или не, твое решение е.

А до тогава...
Възможностите свой не ще оставя.
И въпреки всички трудности.
Аз не ще спра, да вярвам в любовта.
Аз не ще се и предам.
Не ще падна духом.
И душата си свободно ще раздавам.
А сърцето си с обич ще отдам.

Защото всичко ще си заслужава,
ако дори сред тъгата и сивотата
свети мъничка изкрица, свети и огрява
на света, неогряните предели на душата.

Нека любовта, съдбата да сломи,
та тя на сърцето ми да се смили.
Повелите си да промени.

Откровенията на младия странник

Защо съдба си тъй жестока,
когато аз надежди в теб таях.
В страдание по мечти, обричаш ме.
За които толкова аз копнях.
И защо дарила си ме с това сърце,
чийто трепет и туптене,
в най-бездънна пропаст вкарват ме.
Защо дари ме и с този ум,
неприятел мой, пред който аз стоя.
И таз душа ми странна...
Непостоянна и твърде емоционална.

За какво са ми те? Кажи?...
Ако сам сами са и неразбрани,
слепи, в немилост и презряни.
Ах, ако живота ми все така ми продължава,
за какво ми е да чувствам?!
Да чувствам кой? И какво?
За какво ми е да виждам.
Ако това, само болката ми удължава.

О клетника аз...
На место сърце, камък да ми бе дала.
На место ум - лед.
Бездушен аз да бях, дано!
Та така от тук, за напред,
нищо аз да не изпитвам.

Но не, уви...
Ти с тез ужасни дарове ме дари,
а път назад няма...
Душа на место, пясък да ми без дала...
Или броня поне изковала.
Та да откланям неволите ядни.
Но не,... ти шега лоша изигра ми.
Да правиш ме за присмех ням.
И роля даваш ми безлична,
на тази сцена еднолична.
Аз вечно да съм фигура странична.

Съдба, аз враг не съм ти.
И аз кат другите съм твой слуга,
но несправедлива виждаш ми се ти.
Не виня те за неволите си свой.
Но само, ако част от плана твой,
е към края щастие да намеря.

Инак не разбирам, как си дала това ми сърце,
а не усещаш какво нужно му е.
Защо на место тези три вътрешни сетива,
не даде ми да вкуся само от любовта.
Да срещна сърце едно - нежно,
което по мойто да тупти.
И душа една красива, която в душата моя да прозира.
Да получа и аз прегрътка,
и дори една милувка...
Утехи за неутешения.

Тогаз знай, стане ли така,
аз наново ще се преродя.
И цял ще бъда тук пред теб,
аз не половина въз половина.
А за да бъде така, ум ненужен си ми ти в това.
Поклон пред вечната съдба и макар жестока да си
ти сега, знам че някой ден,
ти ще се усмихнеш и на мен.

Но каквото ще да става,
страх и ужас ако ще, да е до тогава,
душата ми не се предава.
И въпреки че от обич се нуждая,
аз ще давам обич, ще обичам, аз си зная.
И не с надежда, а с любов ще се надявам,
че ще дойде ден и аз любов да срещна.
И аз любов, някому да давам.

Шептящи ветрове

Сънища преплетени, куп от цветове,
вият арки и венци омагьосващи сърцата ни.
Където сред слънчеви желания и лунни градове,
разстат мечти красиви, преливащи, контрастни,
които венчелисчета разтварят пред небесни брегове.
Таму стрелкат се сенки, разминават се души,
a невидими вълни звънливо и чувствено летят,
вдъхващи живот лъчи подхранват приказни градини.
"- Усещаш ли, усещаш ли" - шептят ветрове мелодични и се гонят.
Ромолящите реки подемат песните им техни.
"- Усещаш ли, усещаш ли,.. красотата на живота" - повтарят.
"- Усещаш ли, усещаш ли, всички мигове прекрасни,
едните случили вече, а други предстоящи.
Ще докосват твойто сърце, криле даващи му страстни."
- Но каква е тази сила творяща красоти?
Даваща живот, създаваща мечти?

Вятърът притихна, листа мълчаливи и танца си
спряха и глас дойде вкупом от всички цветове.
"- Тази сила е твойто сърце, сила има да променя светове."
- Но от къде сила в него, когато само е то, а тъгата го зове?
"- С вяра и мечти, подхранваш го ти,
а то само от себе си цели,
за теб кое е важно да ти напомни."
- Това е сън нали?
"- Сън и реалност корени заплират тук, виждаш ли онази висока планина с ярък връх?"
- Каква е тя?
"- Тя е любовта, мечтите най-големи,
живеят високо близо до небето,
където редуват се на смени,
сезоните на най-големите и чувствени промени.
Там сърцето всяко вкусило от любовта,
магия добива, рай да твори не само в сънищата,
а и на земята дори."
- О вълшебни цветове, кажете, как върха да покоря,
да премина как, през пътя трънлив,
през скалите опасни и мрачините страшни.
"- От болка, преходност и висини не се страхувай ти.
Вярвай и пътя си ще осветяваш,
мечтай и политайки препястствия ще прескачаш.
И не забравай, на всяка трудност се усмихвай,
защото любовта ще победи."

Не бързах, бавно се придвижвах,
a пред несломите ми вяра и мечти,
порти от рози бодливи разтваряха врати.
A пък пред усмивката ми - скали се разместваха и път сторваха.
Вървях с дни... Слънце и Луна сменяха места.
Когато уморен и със сетни сили стигнах до върха,
ръка протегнах към строящата светлина.
Пристъпих в белота.
Тогава видях нечий образ,
очакващи ме очи,
ръце протегнати към мен.
И разбрах, това е любовта.
Сърцето ми обикна и извиках с усмивка - аз обичам.

Цветове цъфтящи

Къде сте цветове цъфтящи,
утихнала буря на сърцето чувствена.
Къде сте се събрали и кръжащи,
носите се леко по реката пременана.
Под лоното на съня, будите мечти спящи
и препускате по душевните поляни.
Играещи и таящи, от тихи ласки събрани.
Очите се затварят и стълба от светлина,
понася една душа към лента от светове.
Виждам я отново, на бряг друг в далечина.
Не знам коя е тя, непозната, сътворена от блянове.
Говори с други, невидими лица, обръща се към
мен и изчезва сред мъгла, без следа и без причина.
Затичвам се към нея, а откривам само диря на
неизвестно сърце и неясни шептящи и заглъхващи тонове.
Споменът за нейното лице, загнезди се в моето сърце.
Пренесе ме в свят, на жадувани целувки,
където грееше тя, слънцето на мойта душа.
Събудих се рано, а нощта живееше сред купол от звезди.
Загледан попитах "- Къде си ти, дай воля на мойте мечти,
съживи ги, дай им криле, сбъдни ги."
Нощта все така заслушана блещукаше.
Вкус на една загадъчна мечта,
още неизгряла, предстоеше.

Летни блянове

Там, вълшебно, времето бавно се сипе лети.
И дни преминават, невъобразимо, някъде там...
Застлан, притихнал свят, отнесен в мечти.
Сред цветни полета и играещи рими, насам-натам.
Хладен полъх игриво, клони поклаща,
листа развижва и гони.
Взрян в сини небеса, сънувам дъжд,
бленувам за дъга.

Хиляден сън към страни от чудеса,
на красиви мисли - подслони.
Виждам, хора - щастливи, живеещи под дъгата - в доброта.
И разбирам какво е свобода,
души волни, като птици живеещи.
Хармония от мисли, ритъм от чувства,
създаващи красота, творящи с обич умеещи.
Място далеко от болка отминала скръбна.
Място където света се къпе в пъстрота.
Място което отмива всяка тъга, дава надежда, отваря врата.
Далеко от омраза... далеко от черногледа острота.
Където светлината, сразила е негативността.
Където всеки ще живее, ще препуска сред простори,
ще вижда, ще чува, от сърце, а от душа ще говори.
Ще припява на вятъра песента,
където любовта ще изгради и стори,
невиждани мостове,
събуждайки всяка душа,
оставяйки следа - във всяко сърце,
посявайки семената на свободата.

Отвъд разума и отвъд лудостта

О сияйни звезди, о вечни светлини.
Нима лъжовни сте вие,
щом озарявате нашите съдби.
И правите ни съпричастни на онези безкористни
отминали дни. И гледаме ви с желание, с мечта, с радост.
И изпълнени с очарование, и надежда една
ръце протягаме към вас...
Да стигнем и докоснем,приемем,вълните
ви изпепеляващи. Но и живителни, създаващи,
облика единнен сътворяващи.

Да, макар хора да сме само и тленни да сме тук.
Далечен спомен в нас се проявава,
че смисъл за живота има.
Че душата неделима,
е безсмъртна, идейна, e неразрушима.
Но смисълът ни се изплъзва, а поглед свежда,
щом сърце зад мрачни стени затворим.
И съзнание приковем...

И няма как сами да се събудим и прозрем,
че отвъд разума, отвъд лудостта,...
Се намира радостта...
Се намира любовта...

Но бурята връхлита, а светът се върти.
И мечти се променят, променят се и души.
А живот към нас се стреми, независим и невъобразим.
Времето лети...
И с чувства съизмерими и в душата сътворими.
Мирогледа ни мени...

Но ето има път покрай нашите души.
Разгръщат се нови ширини.
Фантазия безгранична, образ ни представя.
Градина райска, там се издига...
А до нея черна бездна се тъмнее,
надвиснал образ ще изгрее.
Между им път се клони, когато се руши.
Щастие, мъдрост, изпитание и смърт,
се преплитат в този главен път.
Хората вървят лутайки се там,
а невиждат, как дори незнам,
че пътят им свободен е.
И магия не е това,
не е мистика и умствена игра.
А прозорец към действителността.
Вярваш ли не, от излюзия далеко сме.

* * *

А ние играем своите игри, под безкрайното небе.

Посветено на вечната бъдеща любов

Любов моя. Стоя през този празен лист замислен какво да напиша за да разбереш колко те обичам. Поглеждам думите и си мисля, колко малки и безлични изглеждат, наниз от дребни буквички, толкова малки, че тях не би могла да се побере любовта ми към теб. Загребвам от дълбините на сърцето си и оформям под напътствието на ярките си и цветни чувства ред от най-различни думи, ето ги виждам ги, вкусвам ги - най-изумителни и красиви неща, възвишени върхове, милиарди звезди, свят от чудеса, но дори те бледнеят пред твойта красота, но дори те не са сравнение подходящо в което да побера любовта. Какво са едни звезди, да те светят от нощ до зори, но са едни точки дребни на небето, пред твойте ярки и бляскави очи. Какво са тез звезди, щом са така далечни и студени, а твойте очи близки и топли. Какво са възвишените върхове, с цялата си величественост, пред твойта прекрасна и загадъчна душа, която за мен е единствения висок връх който искам да опозная. Какво са, мила, всички световни чудеса, пред чудото на твоята усмивка. Която щом видя, в мен грейват хиляда слънца и стоплят премръзнала ми душа. Ти
слънчице мое, си най-голямата ми мечта. И дните ми без теб, са като свъсени облачни небеса, защото цялото щастие от което се нуждая, се намира в теб, се намира в твойте прегръдки. Ти си светлият път, през тъмната нощ, ти си моята безценна земна радост.

***

Защо те аз обичам. Защото образът ти нежен и красив. В очите ми е запечатън. А в сърцето ми живее. И често името ти аз изричам, в сънищата окрилени от теб съживени. В сънищата виждам те
наблизо. Почти до мен. Да сияеш цяла, като слънце в ясен пролетен ден. Птици да пеят, а природа да цъфти, щом до нея се докоснеш ти.
И протягам аз ръце в опит да те стигна, но блясва светлина и се будя сам в нощта. Миг преди да те достигна. В душата си ми ти. В сърцето също. И свързваш тук в гръдта ми, всяко приглушено туп с туп. В ритъм силен и съзвучен. Както някои реки, свързват цели планини. И как да не те обичам. Когато твоят лик мил ми е. Когато събрал съм в теб светът, а в света виждам теб. Виждам...Очите ти красиви, бистри като езера, отразяващи небесната дъга. Виждам...Устните ти, чувствени, алени, сякаш само за искрящи усмивки създадени, а с целувки нежни галени. Виждам...Лицето ти мило, ангелски нежно и красиво. Как да не те обичам, създание толкова живо. Чувам...Гласа ти чувствен, сладък, мелодичен...И изпълвам се със смисъла различен. Далеч от всеки минал вик трагичен. И усещам обич в мен, да се задава, както лодка да се носи, по вълните на душата. Затова те обичам.

***

Скъпо любимо цвете. Обичам всеки миг прекаран с теб. За мен си океан от най-чудните приказни изгреви, към които устремен, ръка протягам за да докосна твоето сърце. И крила мислите ми придобиват, а бездни безбрежни, мечтани, се разбиват в желания сковани и светове се преплитат, а душата ми особождава, щом в очите ти неземни се вгледам :) Мила моя, ти си сърцето и душата, вдъхващи живот в тази моя гръд, ти си светлината озаряваща земния ми път. Ти си всичко най-красиво, цветно и прекрасно, което случило ми се е в животa.

***

Любов моя, искрица живот си ти,
преизпълваща мойте странстващи дни.
Когато облаци сумрачни висини покриват.
И чувствам на света тежестта,
твойта същност - същинско слънце, облаци разкъсва и
пред мен простори светли се откриват.
За мен си, мила,... нимфа най-красива.
Дъгата цяла, сякаш цветове в теб прелива.
И като вълшебна фея от приказна страна незaбравима,
Водиш ме към нови пъстри незнайни светове
и щом доближа те и обхвана твойто тяло и ръце.
Ти душата ми докосваш с нежния си поглед.
В мен за миг надникваш, а стопляш ме за дни наред.
Любовта ми неизразима, е невъзможно да опиша.
Не би се тя побрала във всичките небесни светила.
Любовта ми е неделима, от сърцето което аз ти давам,
чрез което ти принадлежа.

***

Ти любима, си моята муза, моето блестящо слънце, моята сияйна вселена, ти си всичко което искам. Присъстваш във всеки мой блян, един поглед към теб и изпълваш ме целия. Море от емоции заливат ме. И всичко което виждам, което желая, си ти. За мен си сладкото усещане за шоколад, бавно разтапящ се, докосващ нежно устните, чувствено вливащ своята сладост. Любовта ми към теб е като всички милиони звезди, които простора е прегърнал. Така и аз, да обгърна и пазя твойто сърце искам. За мен си необятеност с най-приятните мечти. Рай, за душата ми си. И когато съм с теб, усещам цялата свобода на света, усещам светът побран в прелестните ти очи. Твойте устни, са всичко което искат да докосват мойте усни. Усмивката ти е вълшебството разпалващо искрата на чудесата. И порастват ми крила, щом докосна се твойта душа. Тази чувственст в теб, и твоят мелодичен глас, да го чувам искам винаги. Ако си богиня на съня и омагьосала си ме, бих искал завинаги да заспя в твойте обятия. Времето да спре. Аз и ти, заедно, да слеем устни, в танца на любовта. Ти по-красива и от най-красивата роза и аз изцяло твой, сляти в щастието на неизброимите радости на сърцата ни. Обичам те миличка, обичам те. Чувствата ми към теб са толкова големи, че думите не могат да ги поберат, но сърцето ми е твое, само твое.

***
Обичам те.
Защото ти мила си нежна роза.
Ти си всяка танцуваща снежинка.
Всяко облаче, игриво бяло.
Всеки образ, всеки ярък цвят.
Ти си всичко най-красиво и най-мило.
Но и прекрасен слънчев ден,
и развиделяващо се утро за мен.

Към незнайната любов

С любов и радост на сърце.
Оставям тез скромни стихове.
на твойте прелестни очи и ръце.
И долавям вече трепетните ветрове.
Да носят ехото на устните ти нежни.
Разтворени като цветя, в утринна роса.
Да пият жадно от римите безбрежни.
В очите ти бистри да съм аз, тоз който омагьоса.
И зачетеш ли сладостните редове желани.
В светът ми смело да надзърнеш.
Всред небеса и морета мечтани.
В храма свой на сърцето ми да влезнеш.
Защото обичта към теб, в мен стой.
И изпълва ме със трепети безброй.

Любовта, мила, пее на много гласове.
Засвирят ли, ангелските арфи най-добре.
Претръпва сърца, обърква умове.
И обич се ражда неусетно, но кой да разбере.
Щом копнеж освободиш,
и усетиш ритъма щастлив.
От любовта ми, недей да се бойш.
Със сърцето си към твоето ще бъда грижлив.
С мелодии нежни сърцето ти ще галя.
С думички обични, целувки ще ти давам.
Секунда всяка, за теб да мисля, не ще пожаля.
И с въздишки и милувки далечни, ще те обсипвам.
Защото във всеки миг мой, живееш ти.
Повелителко нежна, грабнала частица от сърцето ми.

Няма думи човешки, които да опишат,
погледа в нечия душа.
Така и няма земни думи, които да опишат
изцяло, неземната ти красота.
За очите ми, си ти богиня - най-красива.
Пред образа ти ярък отстъпва Афродита.
И сторват ти плоклон, всяка фея, нимфа, самодива.
И за зад всяка красота, душата ми теб търси, за теб пита.
Ликът ти съвършен, превръща нощта безутешна в радостен ден.
И всяко огедало е щастливо, блясъка в очите ти да е отразило.
Така щастлив ще съм и аз, да се отразиш от мен.
Та с поглед каквото докоснеш, за мен, нови в одежди се е пременило.
Защото ти Слънце си,а аз Луна
и отразявам само твойта светлина.

Още щом видях те, мой ангел мил.
Зароди се в мен, любов от сълза по-чиста, и от вяра по-свята.
И душа към теб съм устремил.
Към теб слънчева, от ефирни лъчи излята.
За да се докосна, за да видя красивата ти същност.
До очите ти, светещи като две звезди.
До косите ти, очароващи с компринена нежност.
До устните ти топли, нежни, изваяни от ангелска ръка.

Очаквани желания

В началото е ясна пролетна развиделяваща се сутрин. Ниските клони леко и поздравно се раздвижват. Нежни мелодии звучат нарастващо навред сключили своите равнодушни ноти с изгряващото слънце. Почти всичко, все още спи. Опрял длан в пиродата, стоя застинал и заслушан за нейните знаци, за предстоящото в деня. Малки проявления на незнайните знамения, за новите вдъхновения. Там, не много далеч, вихрове отнасят мънички бели цветенца, понасят ги и вият въздушни венци. И сипят ги над още несъздадени пътища, оформяйки илюзията за постелени килими на рая. Всичко е толкова спокойно, но и толкова живо. Жълтото и оранжевото се гонят игриво от облак на облак, преследвани взаимно от настъпващата небесна синева. Тук-таме, като последни образи от предишния ден се промъкват вестителите на новия, смътно разбудени и замечтани птици. За какво ли мечтаят, може би за същото което и аз. За новият ден сътворен. Внезапно течението вятъра си смени и понесе белите си чуствени природни сълзи към мен. Затворих очи и зачаках тази нежна вълна да отмине. Отворих ги, пред мен бавно се снижаваше едно червено петно. То внимателно докосна земята и намери утеха. Листо беше то, листо от роза. Невярвайки, огледах находката отново. Но рози от къде, запита ехото на настаналата тишина. Едно единствено листо, а розов храст никъде. Силно замислен се раздвижих и с нескрито очудване намерих още едно листо, а след това и още едно. Нетърпеливо, но и загадъчно осезателно, последвах червените изключения на деня. Вървях, вървях, а техните следи не свършваха. Денят фона си измести. И пролетта замина си да пролетува, а лятото дойде да ми гостува. Продължавах напред, сред всепроникващо изминаващите часове. Сега бях сред хора, но бях и сред пустиня. Избледнели сиви образи се разминаваха с мен. В един друг сив свят. Синьото единствено различно съществуваше и стоеше усмихнато на небесното лице. Големи каменни кули и четириъгълни възвишения, цепеха пространството на нееднородни части. Смущаващи шумуве държаха под напрежение душата ми. Тълпата от мъгляви образи се стрелкаше покрай мен и оставяше миналото си на пътя на нечие бъдеще. Приятно и слабо ухание кръжеше във вълнуващото се морето от хора. Доверих му се и го последвах. Напред, не много. Отново срещнах изкусния си водач, розите. Следвах ги. Човешкият больон, придобиваше все повече плътност. Пропрявях си място. И там отпред видях за миг едни очи и коса, но не сиви, а изпъстрени с цветове, снели сякаш живителните си цветни тонове от самото слънце. Затичах се по посока на смаляващата се в далечина радост за очите. Когато се разминах с още много сиви призраци, тя бе изчезнала. Продължих по странстващия едноцветен път. Времето се изниза и заизтича на чувствени потоци. Хоризонта смени картините си. А Слънцето се подготвяше да залезе. Беше есен. Причудливи листа си шушукаха и разменяха вид и багри сред калейдоскопични вариации на зеленото, жълтото и червеното. Небето бавно оттегляше своята светлина. Птиците се подготвяха да кацнат и да се сгушат на топло в гнездата си. Лъч светлина освети една въпросителна роза, лежаща плахо и куп разпилени листенца. Дигнах розата и запридвижвах пространството напред. Озовах се в зимата. Нощта властваше. Добрах се до една река. Луната разказваше своите приказки. Наведох се и видях звездите във водата. Те бяха там, но и в очите ми, но и в съществото ми. Далечни, но и твърде близки. Листо плуваше към мен. А на другият край беше тя в пълната си нощна прелест. Танцуваща под лунните лъчи, държаща рози и сипеща листа в сребърните им води. Тя се спря помаха ми и прати невидими ласки и с ръце ме подкани, поглед да обърна. Имаше мост. Пристъпих на него, тя също. Розата още стоеше в ръката ми. Доближих я и вдишах очарователния и цвят. Да това е тя и нощта на звездните мечти. Някъде там една звезда падаше, очакваща да изпълни желание.

Съновни вдъхновения

Понякога сънувам наяве. Малки, но запомнящи се картини от блянове, носени чрез крилете на незрими ангели, обитатели на духония свят. Притварям очи, отварям ги, още съм тук. Постоявам миг, сливам свойте мислени въжделения до едно ярко и контрастно желание. Притварям отново очи, отварям ги и вече съм там. Намирам се в една неогледна и тъмна гора. Високите и разкланящи се грамади, подават взаимно ръце и закриват едва мъждукащата Лунна светлина. Луната се е сгушила на звездния простор, високо и далеко, тя е цяла и покрита от нощните надежди по отминалия незапомнен ден. Хор от сенки радушно играе на крийница сред гъсталаците, дебнещ с изненади неканените гости. Тих шепот и приглушено шумолене, изсвирват гонещите се течения. Студено е, дъхът ми изрисува призрачни кръгове. Знам, че тя е някъде тук. Сънувал съм я дълго, но и това е сън, макар и реален, тя трябва да е тук. След кратък размисъл се доверявам на Луната и като поклонник поемам в нейна посока. Промъквайки се в мистеризните тъмноти, изминавам дълъг път. Излизам на една открита местност, по чийто протежение, са се настанили като любопитни наблюдатели, безброй дървета. Неочакван звук, сменя цветовете на еднородността. Провиквам се, къде си. Ехото остро прокънтява и спира като потънало в дебрите на гората. Стоя, чувствен и изгубен. И ето, ослепителна светлина се разнася от мое дясно. Дигам ръка, и едва успявам да погледна през пръсти. Тя е, крачка пред мен, колкото призрачна, толкова и реална. Един образ, движещ безмълно нежни устни, протягащ ръце. И сиянието угасва. Отново сам, тръгвам на там. Изминавам много подобни поля, с усилие и воля се прокрадвам на места не усетили скоро човешка ласка. Образът се явява многократно. Тя търпеливо ме води. Гората оредява и простор освобождава, пред почти предалите ми се нозе. Сребрист път се очертава, продължаващ напред, сливащ се с небесните тъмноти и ярки искри. Когато достигам възвишението, силен шум разтърсва вълшебния притихнал свят. Под мен, зеленото природно царство, от ясно очертано, се обезформя, избледнява и разпада на фин прах, който се издига на снопове към безната на сънотворната нощ. Светът се разнищва. Обръщам се и тичам с всички сили към неприветливата застелила се пред мен мъгла. Последния звук е последния гроход. Плахо пристъпвам, невиждащ нищо. Единствено аз, тишината и усещането за нарастваща студенина. Мъглата се разсейвa и сякаш натежала се спуска бавно надолу, за да разкрие една променена картина. Стоя върху сив мост, крепящ се на тъмни облаци. Малко пред мен моста приключва, разсечен, от непроницаем за очите балон. Моста се поклаща и началото му бързо бива отнесено. Доближавам се и докосвам чернотата. Същото минало сияние блясва отново. Балонът се раздува и обвивката му изтънява. Прозирайки към една друга реалност и време. Там е ден, моста е позлатен и крепи се от облаци бели. Тя, светеща, искряща бавно се приближава. На лицето й усмивка грее. Моста от мойта страна се раздвижва и разпада. Ръката ми е на прозрачната преграда. Тя се протяга и още щом докосва кристала. Сферата се пръсва в симфония от цветове и светлина. Хиляди кристалчета, като ситни снежинки, валят и блещукат. Слънцето и Луната се срещат и замръзват неподвижно. Времето спира. И ден е и нощ. Погледите ни като тях се срещат. Заедно се приближаваме един към друг и предаваме на обятията си. Частици и късове, се връщат към моста и се потапят в него, до позлатяване. Тъмните облаци избеляват. Времето тръгва отново. Слънцето усилва лъчите си и избутва Луната от пространствения хоризонт. Тя и аз, хванати за ръце продължаваме към един различен съграден от мечти и вдъхновения свят.

Пясъчни сърца

Времето се движи толкова неусетно. И като невидим воал се спуска и преминава през мен. Оставяйки ме без всякакви заблуди за видимото, но заиграващ се, чрез въображаемата творяща четка на същността ми. Разкрасяваща светлинните отражения на живота до една поносима вдъхваща надежност реалност. Форми и светлосенки сменят тела, под наставленията на ума. Всичко се размива, разбърва и слива в една непредставима субстанция от цветове. Хиляда мислени ръце се появяват и раздвижват настаналата единностна тишина, вадейки като от магическа шапка на ново, цветове и сенки. И по напътствията на тайнстен за мен план, ги събират до момента в който нещо ме дига и поставя на новопостроен пясъчен часовник, издигащ се като кула, насред океан от хиляди такива часовници. Небето е иделно чисто и бистро. Затайх дъх. Докъдето стига поглед виждам само тънки нишки от сипещ се пясък. Това е страната на времето, времето на всички. Надвесих се. От мен до долу, ме делеше опастно разтояние. Огледах отново около ми, всеки часовник бе свързан с по една пясъчна дюна. Изправих се и тръгнах към другото начало. Там няколко стъпки по-ниско, се намираше полегата грамада от незбройми песъчинки. Бавно се спуснах и с усилия заслизах. Озовах на основата. Продължих заобикаляйки и вече стоях пред часовника си. Пясъка неволно шепнеше, "- виж, виж". Линията на погледа ми бе завладяна. Часовникът на който стоях допреди малко, се оказа спрял, замръзнал, бездиханен. Но каква бе причината и как ли можех да го задвижа. Очите ми бързо намериха отговора. Малка ключалка с форма на сърце, бе единственото отличително нещо по гладката стъклена повърхност. Но къде се намираше ключа, незнаех. Зачудено затърсих, сред еднообразната гледка. Преминах през много разпростряли се спящи сенки. Беше светло и горещо, но слънце никъде не се виждаше. Пясъка под краката ми поглъщаше всяко движение и сякаш доволен от досега го отбелязваше в паметта си. Очакваха ме дълги дни на лутане, но и силна воля, до откриването на сърцето. През първия, малкото ми пътешествие не бележеше никакъв напредък. Търсих ключа, отдалечих се много, и докато се усетя се изгубих насред еднаквия фон. Здрачаваше се, надеждата изглеждаше изгубена, като мен. Облегнах се на непознат часовник и зачаках обзет от безсилие мрака да се спусне и да ме погълне. Ставаше все по-тъмно, студено и тихо. Незнаех какво да направя. Щях да остана там, ако не беше едно малко игриво пламъче, което се появи от никъде и заподскача пред погледа ми. Озарението и топлината му бяха успокояващи. То постоя секунда, колкото да привлече вниманието ми и се понесе към неизвеста цел, напред. Последвах го. Образът му се множеше сред стъклените обожатели на светлина. Следях внимателно пътя му. Това продължи докато небето не облече отново светлите си одежди и не ми върна предишните надежди, а пламъчето огасна и се стопи. Все така напред, продължих вече сам. Големите кули бяха останали зад мен. Денят бе светъл, но и мрачен, големи сиви облаци се сприятеляваха помежду и преливаха един в друг. Блаженото синьо изчезна под пластове от сиво. Отекнаха няколко гръмотевици, които като копия, се забиха в земята. И заваля, но не дъжд от вода, а от пясъчни капки. Щом докоснеха повърхността се превръщаха в стъкло. Прислоних се под една издатина от струпани огледала. Всичко се превърна в един стъклен свят и небето слезе на земята, а валежа спря. Една изцяло гладка повърхност очакваща да я обходя. Нощта се завтече и онова тайнствено пламъче до мен отново довлече. На сутринта стоях в низината на малък кристален храм, чийто купол бе стъклена роза, разлистена и пламтяща. Нощния ми водач, искрицата надежда. Се отправи към розата и се обеди в пламъка й. В мига щом я докосна, масивни стъклени врати се отвориха широко. В предверието имаше лотар, а на него един ключ с форма на сърце, висящ неподвижно във въздуха. Без колебание го приближих и взех. Сърцето светеше. Отвън пясъкът се заиздигна и завъртя в блуждаещи фунии. Свлече се и на негово място стояха големи пясъчни същества. Те идваха, идваха за мен и сърцето. Пясък се сипеше и обединяваше с телата им. Бях обграден. Нaсочих сърцето към тях и те се отдръпнаха. До храма стоеше една огледална стена. Понечих на мина зад нея. Ключът засия и стената се превърна в течна и прозрачна вода. Виждах часовниците, без да мисля пресякох и се озовах там. Пясъчните подобия, ме последваха, бяха неизброими. Вече незнаех как ще завърши всичко, дали ще успея, дали ще дотигна до нея, мечтата. Но щях със сетни сили да опитам. Настигаха ме. Часовникът беше до мен. Те ме наобиколиха. Поставих ключа. Пресегнаха се да ме хванат. Завъртях го. Те замръзнаха на място. Часовника засвети, пясъка се задвижи, а статуините същества се превърнаха в стъклени фигури. Светлината се смали във вътрешността и от часовника изкочи една малка звезда. Тя застана пред мен, усили светлината си и аз бях погълнат от бялото сияние. Намерих се на една улица, в ръката си държах бележка с изрисувано сърце и думите - очаквам те.

Танцът на снежинките

Бели, ледено красиви, кристални, студени, снежинки танцуват, не бързат, а като че се познават и гонят в загадъчните си забавления :) И светлина заслепяваща, процеждаща се през бялата подвижна среда подобно на завеса. Бе най-обикновен зимен ден. Студът изрисуваше непонятни със своята образност и абстрактност стъклени картини. Едни очи захластнато следяха изменящите се външни облици. Стъклото се замъгляваше, а нечия ръка се прокарваше по него и създаваше нов път към външния свят. Къде бе мястото му, къде принадлежеше, кой свят му бе отреден. Зимната приказаност отваряше вратите към най-дълбоките му мисли, мислите които избягваше. Той обичаше да си казва, че живее тук и сега :) Но когато се замечтаеше, заспиваше в буден унес. Той обичаше снега, обичаше да съпровожда с очи всяка мъничка крилата снежинка. А когато тя докосваше земята и танцът и завършеше, той замижаваше за кратко, изпуваха в него мисли, "- Това ли бе краят на всичко красиво, така ли невинната красота приключваше сливайки се с черната земя?", "-Не". Той не го вярваше. Знаеше че има нещо повече, нещо което стой отвъд най-смелите представи, чувстваше се свързан с някой. И когато процеждащата светлина заискреше в погледа му, блед спомен се разтваряше за миг в неуловимите пътеки на душата му, карайки сърцето му да замлъкне на едно единствено чувство, любов, любов към нещо, някой, свързан със светлина."- Любов ли?" - питаше се той. "- Но каква, любов за мен?" - Любовта го изпълваше с носталкия, не знаеше защо, но животът му бе такъв че нямаше как да се похвали с голяма любов. Той просто не я бе открил, мислеше си че никога няма да се влюби, представяше си как ще остане сам, обгърнат от залисаните си отминали мечти и благоуханията на спомените желани и други неслучили се. Разбира се, грешеше, любовта живееше в него, той бе влюбен още с появата си на този свят! Любовта никога не го беше изоставяла :) Тя бе негов покровител, погаше му в най-трудните му дни, осланяше го, лекуваше го с вярата, даряваше го с надежда. Де да можеше да я види, щеше да знае че което търсеше в светлината не бе самата любов, а другата половина на душата си :) Прозоречния екран се запълни от две красиви дървета, облечени в чисто бели премени и една тясна малка уличка врязваща се в сравнително приветливо и приятно през лятото паркче. Отдавна без изгубил представа за времето, колко бе изминало, минута-две, или час-два! Той не знаеше, не му харесваше да носи часовници със себе си. Предпочиташе да не вижда как минава времето. Да не мисли кога и как, не в минути и секунди, а в усещания, в предчувствия, във вкуса на живота :) Едни ставаха и слизаха, други вземаха теxните места, вратите се затвориха и автобуса потегли. Той се обърна рязко, видя новите хора и седалките, в първия момент не знаеше къде се намира, унеса му го беше пратил далеко, той не бързаше за никъде.

В зората на човешкото време, ангелите слязоха на земята за да съблюдават хората и да ги напътстват. На тях им бе забранено да вкусват от земните радости или тъги. Тяхна задача бе само да помагат, без да пожелават да опитат от човешкия живот. Но нима е възможно да запазиш самообладание пред лицето на любовта? Тези хора бяха така нисши, телата им не живееха вечно като душите им, а те често изплащаха прегрешения. Но тяхните страстни, сложни чувства, досег на устни, плът и музикално оживителни сърца, успяха да развълнуват дори ангелите. И докато хората мечтаеха да са ангели, ангелите закопняха да бъдат хора, да вкусват от тяхните удоволствия, те не знаеха колко голяма жертва се иска за да бъдат и като хората. Отвреме на време се материализираха под определена човешка форма и се разхождаха сред хората, видими и в пълната си красота, само крилата им бяха невидими. Не желаеха да плашат хората. Мнозина от ангелите се влюбиха в земните жени и мъже, обичаха ги както човек обича човек, но за ангелите любовта носеше цветове и те не просто обичаха те докосваха душите :) Измежду тях се роди една велика любов, два ангела познаха любовта един в друг :) До преди това, те никога не биха си помислили че ще се обичат, събираха се заедно в наблюденията си, докато един ден, решиха да помогнат на две земни души да се заобичат. Направиха всички по-силите си, той - водеще него към нея, тя - нея към него. Поставяха на пътищата им десетки знаци с които да загатнат за общата им съдба. Но те бях непреклонни и по човешки упорити, отказваха да се обичат, отказваха да бъдат заедно. Учудващо но те дори се намразиха. Денят бе тъжен за ангелите, за първи път те пророниха сълзи и небето заплака в синхрон с тях. Разговаряха дълго, мякар небесните си безгранични сили, изглежда бяха безсилни да отворят очите на хората. Оставаше им може би една възможност, за да създават любов, да разберат първо какво е любов :) Те двамата, откриха една влюбена двойка, тя докосна сърцето на жената, той на мъжа, вмъкнаха се в телата им за кратко. И тогава усетиха какво е любов, чувстваха се цели, пълни, достатъчно бе да се гледат в очите и знаейки че се имат не им трябваше нищо друго! :) Нямаше преди, нямаше след, имаше само сега. Двамата в обятията си и липсата на време, най-голямата пълнота която двата ангела бяха изпитвали, чувстваха се, да те най-после чувстваха, чувстваха се... щастливи :) Намерили бяха решението как да съберат двете мразещи се души. Вмъкнаха се в телата им и под щастливия съпровод на птичите песнопения, се целунаха.

Мразещите се, бяха изпълнени с ангеловата топлота и вкусили от устните си, се влюбиха. Ангелите повториха същото със стотици други. Те създаваха любов, те изживяваха любов. Вселенските сили, завидяха, уплашиха се че ангелите ще завземат властта им. Че ще разкрият всичкия си потенциал и ще бъдат изпълнени с неизчерпаемата сила на любовта, считаща се за тяхно притежание. Силата на любовта бе най-голямата съществуваща сила. Любовта бе съзидание, но и разрушение. Когато тя твореше, бе способна и да разушава, за да изражда нов свят. Висшите сили сe обединиха за да накажат ангелите, под предтекст че са нарушили вселенските закони. Че са опетнили чиститотата си, принизявайки се до човеците. Наказанието щеше да е сурово, отнемане на силите и безсмъртието им.

ТЯ почувства че се задава наказанието. Небето потъмня, един по един, кръжащите ангели губеха силите си, падаха на земята. Наказани да бъдат хора в грубите им и смъртни тела, да усещат болка и всички мъки, съпровождащи телата им. В този последен ден за тях, ТЯ побърза да го намери, не знаеше защо но се чувстваше свързана с него, беше я грижа за него. ТЯ знаеше едно място, отвъд тъканта на вселената, но също толкова и близко до земята, на което щяха да се скрият и да бъдат в безопастност. Както винаги се остави на чувството за него и го намери до едни влюбени. "- Така красиви са, така красиви ги прави любовта!".
ТЯ застана пред него "- Ела с мен, задава се опасност, ще бъдам силни заедно."
ТОЙ "- Опастност, нима е време, ах, почувствах и aз, но воля не ми дава да оставя тая прекрасна земя и таз вълшебна любов."
ТЯ "- Някога ще се върнем отново, но сега е време да бягаме, над едно езеро сътворено от самите сили велики, има процеп, портал към друга реалност. Там ще бъдем добре."
ТОЙ " - Какъв е смисъла, любовта е тук, без нея какво сме ние?"
ТЯ "- Погледни ме, светя! Любовта вече е и в нас, виж се, ти също светиш!"
Той "- Но как?"
ТЯ "Това дело е на любовта."
Той "- В нас? Защо?"
ТЯ "Защото се обичаме, защото те обичам, защото ме обичаш"
ТОЙ усети че е права, обичаше я, не можеше да си представи съществуването си без нейната същност.
ТОЙ "- Толкова е странно да усещам любов без да я гледам в другите, обичам те, чувствам го."
ТЯ И аз те обичам."
Той я хвана за ръка и полетяха. Входът към портала бе наблизо. Засвяткаха вселенски мълнии. Искаха да ги спрат, силата на любовта им не им позволяваше да им отменат силите както на другите ангели, любовта им ги пазеше. Почти до входа бяха, когато мълния раздра небето и го удари. ТОЙ се пусна от ръката и запада надолу.
"- Не ме мисли, спасявай се - извика"
ТЯ заплака "Където и да си един ден ще те открия и ще бъдам завинаги заедно. Запомни, обичам те, не ме забравяй. Ще те намеря, ще се върна за теб."
ТОЙ падаше, протегнал ръка в нейна посока, крилата му се стапяха, а тялото придобиваше тежест. Преди да премине, чу последния му вик "обичам те". Там тя бе защитена, там висшите нямаше да я стигнат, но там тя бе сама. Използва въображението си и създаде удивителен свят, досущ като земния, където съществува единствено красота. Всичко това тя правеше с мисли за НЕГО. Искаше един ден, да му подари целия този свят.

ТОЙ забрави миналото си, забрави че някога бе ангел, премина през преражданията и метаморфозите на живота. Остана му само усещането за любовта, което го съпровождаше навсякъде.

ТЯ очакваше деня в които ще го доведе, беше един специален ден от човешкото време, деня в които тъканта между световете изтънява. И щеше да има достъп до него, да му нашепва и праща образи с които да го накара да си спомни. Денят бе Коледа. Какъв ден само! Деца, мечти, но и любов!

/Връщаме се на момчето/

Мечтите и необяснимата носталгия го захласваха.
"- Красиво е, нали?" Непознат глас се обади до него. Той леко изненадан, тихичко отвърна
- Да, красиво е.
До него седеше момиче, красиво и чувствено. С вида си вдъхваше доверие. Имаше нещо познато в лицето и, той не знаеше какво, само я видя и отново насочи взора си към студения прозорец и снежинките. Нещо го жегна отвътре. Спомни си жена със същото лице, как двамата говорят за нещо, а под тях е земята. Спомни си как тя светеше, но нищо повече.
- Връща ме към мечтите ми, а теб? - oтговор не последва, той се обърна. До него нямаше никой.
Помисли, дали не е станала и да се е преместила, но не я видя никъде. Автобуса спря на неговата спирка и той слезе. Студът го жилеше по лицето и ръце. Как му беше харесало в автобуса, де да можеше не би слизал от него. Влезе в първия магазин в посоката му и я видя, стоеше зад тезгяха. Умът му не побираше как е стигнала преди него! Усмихна му се и го попита
"- Какво да бъде? С повече любов..."
-А-ааа,... с повече какво?
Някой го подкани. -- Ей, изчакай си реда. Той се огледа, подвърли едно извинете, обърна се отново към касата.  Нея я нямаше, "къде изчезна, какво иска от мен, тя е, тя е..коя е тя" се въртеше в мислите му, а някъде в душата шептеше една единствена дума "любов". "Момичесто и той наблюдаваха двама влюбени, тя се пресегна и ръката и премина в целуващата се жена. "- Какъв спомен е това?" Той не помнеше да е имал такива моменти в живота. Същата вечер сънува как лети, че има криле, сънува езерото което се яваше в сънищата му от години. Този път бе съпроводен от нейните думи, той знаеше че са нейни, тя казваше, "- Намери езерото, ела при мен, вечността е наша".

***

Някъде там.

Великите Вселенски сили, не бяха пропуснали нищо от превъплъщенията на влюбения ангел. Знаеха че един ден тя ще го потърси. Те чакаха. Не можеха да допуснат да се съберат. Любовта им щеше да отприщи невиждани чудеса, чиито дело би могло да е единствено на самия Бог. И Бог щеше да избере тях, щеше да заговори щрез тях, защото Бог накрая винаги избираше страната на любовта. Земята строго се пазеше от поданиците им сенки. Те се раздвижваха, вселяваха в избрани от тях хора и тихо следяха и маниполираха човешките действия и история. Според плана на вселенските сили, тяхна първа задача е да не позволят пробуждане на ангелите от земния им сън.

***

/Отново на земята!/

Пронизителното звънтене на телефона му го събуди. Изминала бе една седмица, пред която той допълваше сведенията си за езерото от откъслечните части на съня си. Сякаш знаеше къде е, но всеки опит да си спомни път или име, завършваше с неуспех. Тогава му дойде една идея, купи си карта, направи си импровизирано махло и го придвижваше с ръка из картата. Чел бе някъде че по такъв начин могат да се намерят изгубени неща. Не вярваше че има способности, нито че ще се справи. Изпи няколко кафета. Пропинцип не пиеше кафе, но не искаше да заспи, предчувствието му казваше че днешния ден е много важен. След часове висене пред картата с махало в ръка, се умори и се ядоса, че нищо не разбира, не знае как да го открие. Стана, извади една книга от лавицата, зачете се. Не му помагаше и това. Той бе на път да се примири. Хвърли махалото към картата и се случи невъзможното. Махалото не падна то спря и увисна във въздуха над картата, заклати се кръгообрано, описваки една близка гориста местност. Той я загледа, на картата не показваше да има езеро. Но той предчувстваше, там е което търси. На врата се позвъня. "- Кой ли пък ще е". Леки но бързо удари, подсказваха че посетителите бързаха, чу се глас
- Eхо вкъщи ли сте.
Гласът му се стори неприятен.
- Съобщиха ни за теч, може би при вас има спукана тръба. - гласът допълни.
- Момент моля - провикна се той. Никога не сваляше резето. Открехна и една дълга черна като гъста мъгла ръка се стрелна към него. Той изрита вратата и мъглявия крайник се разпадна на частици които се търсеха и сливаха отново. Без да му мисли, грабна картата и се завлече към прозореца. Живееше на втория етаж. Спусна се, скочи, намери се на земята, пъргаво се надигна и продължи да бяга. Студът жилеше дланите, ръцете и краката му. Стигна до бензиностанция, нуждаеше се от кола, до него един човек зареждаше. Вратата бе отвoрена, a ключовете на таблото. Той имаше книжка, не му се нравеше шофирането, но съзнаваше, че е на прага на голямо разкриетие и голяма опасност. Вмъкна се в колата, запали, и потегли на отворена врата. Съжали за постъпката си, но бе сигурен че ще се реваншира на този човек. Зад него се задаваха два черни пикапа. Не се виждаше колко "хора" са вътре, но определено не му мислеха доброто.
Превишава скоростта, летеше по магистралата. Пред него  израстваше мост. Настигаха го. Eдна кола го залъска към дясната мантинела. Той натисна гаста колкото можеше и се измъкна от капана. Профуча по моста. Насреща му "летяха" други коли, той на косъм се разминаваше с всички. Мислеше че ще успее, но броени метри пред него един черен джип зави и блокира пътя. Според картата, езерото се намираше от лявата страна на моста, отвъд реката, която сега бе цялата замръзнала. Отговорът който е търсил е бил през цялото време близо до него. Не, този път щеше да даде всичко от себе си. Коледен ден, пожела си чудо, зави рязко на ляво, мантинелата се счупи и колата се поне във въздуха...
Колко време падаше, имаше ли значение, време нямаше. Спомни си падането си, тя която го гледа отгоре и изчезна и край. Осъзна се долу върху леда. Колата се бе забила на половина, но на него му нямаше нито една дразкотина. Измъкна се бавно и се заплъзка по леда. Имаше късмет тази зима бе невероятно студена, или бе чудо, кой знае, важното бе че е жив, а отговрът го очакваше. Сенките като дим се придвижиха до долу, появиха се и хора, кой с пистолет, кой с пушка, назряваше сложен момент. Затича се, куршуми свистяха, с очите си видя как два минаха на сантиметри от него. Сърцето му щеше да изкочи, препъна се и падна. Мислеше че идва края, когато една ръка го хвана и го окуражи, беше нейният образ.
"- Малко остана, не се предавай, одари с крак леда и ще ги забавиш" - ТЯ изчезна.
Направи каквото му каза, леда около него се надигна и го извърли на високо, помисли че лети. Бавно се приземи върху брега. Сенките идваха, много, цяло ято, небето почерня. Мракът поглъщаше. Единствено снежинките си бяха каквито ги знаеше. Студът го сковаше. "- Още малко извикя той, още малко". Намиреше се при езерото, но от него нямаше и следа. ТЯ му махаше от един излаз на равната земя. Със последни сили се запридвижва към нея. Стъпи на мястото от което ТЯ му махаше, тъканта на реалността се размести, видя езеро, беше на метър от водата. Поредица от огнестрелни отзвуци отекна, той падна на колене, небето се разтвори. ТЯ пристигаше в пълното си величие. Купол от бяла прозрачна светлина покри езерото. Сенките закъсняха, блъскаха по купола, но безсилно. Тя се наведе над него
- Не и този път любов моя, няма да те изгубя, ще бъдам заедно. Вкара етърната си ръка в гърдите му, хвана сърцето му, раните му се излекуваха, живот му се връщаше.
Тя му помогна да се изправи.
- Aз съм жив, ти ме спаси, коя си ти, сънувам те от както се помня. Постави пръст на устните му, "тихо, ще разбереш". Целуна го. Слънчев ореал ги обгърна като пашкул. Той бе пътят й към земята, а тя пътят му небето. Светлината бе толкова ярка, че сенките се разбягаха. Пашкулът нарастваше, увеличи се до размерите на гигатски слънчев "сапунен мехур" И скоростно се понесе във всички посоки. Настигна сенките и ги изпари. Премина през хората и прочисти душите им, от тъмните набези на сенките. Земята се изцеляваше. ТОЙ си спомни всичко :) Тялото му загуби тегло, крилете му израстваха. Слънчевата вълна премина през другите паднали паднали ангели и ги събуди :) Вчерашния свят умря, роди се нов :) Предстоеше им дълго сражение, вселенските сили нямаше да отстъпяват лесно. Но те знаеха, щяха да победят, защото Бог беше с тях, любовта винаги побеждава :) Ангелите се събраха. Повече нямаше да се крият от хората. Тя го поведе към светът създаден от нея, може би там щеше да е новият РАЙ.

Край.

Приказни съдби

- "Вярваш ли в приказките?"... Мрачина и шепот.
- Някога вярвах, но в живота плакът на приказките се гаси, остава пепел от разгарящи се, тлеещи въглени на мечти.
- "Повярвай, ти си част от една една приказка, започваща сега..."

Силен гръмотевичен звук, ме разтърси и се събудих. Сърцето ми лудо тупетеше, обърнах се, видях прозореца, беше нощ. Нощ на поредния сън. Някога четях приказки, вярвах в тях, живеех чрез тях, но порастнах. Останаха ми само хубавите мисли, на фона на студения град. Помислих, а дали не сънувам, но шума от близката улица ме върна към още неoсъмналия ден. Тези сънища, защо се повтаряха, бях озадачен и объркан. Казах си какво толкова, едни сънища...

/Някъде далеко от реалността./

Оставяме за момент нашия все още незапознат със съдбата си герой, за да се понесем нaд Забравената магична страна. В дълбока древност светът бил рай, които не можел да се сравни с нищо. Нямало каквото днес виждаме, нямало хора, имало само чудеса и приказни същества. Живеещи и дишащи като нас сега. Докато един злощастен ден, злата фея ористница, не решила да си отмъсти, че я прокудили на далеко. Тя изучила най-черните и тъмни магични изкуства. Години мислила как да накаже всички. В какъв затвор да ги затвори. Предприла пътуване до сърцето на Магичната страна. Там под златно-прозрaчен купол светела като слънце една единствена роза. Кървало ярко червена, чийто аромат имал най-причудливи и загадъчни вълшебни свойства, които били непознати дори и най-големите магьосници в страната. Всеки се страхувал да докосне розата, защото на нея се крепял целия магичен свят. Никой не знаел какви сили обитавали розата. Но орисницата разгневена, намразила целия приказен свят и неговата безчетна красота. Тя откъснала едно листенце от розата и го използвала в магията си. С негова помощ създала нов свят, които бил груб и студен, тъй като в него липсвало сърцето на приказността. С помощта на мистичната си армия която си създала, изловила приказните същества и ги изпратила през преобразителна арка към новосъздадения свят, където ги затворила в тамошни тела и ги нарекла човеци. Така спокойна и необезпокоявана, завзела цялата магична страна. Съблюдавала човеците през вълшебното си езеро, за да им затруднява живота и да ги кара да стадат всеки ден. Да си го кажем, злата фея, не знаела какво е прошка, тя искала само мъст и власт. Една година в приказния свят се равнявала на 1000 човешки години. Единствено сънищата приравнявали двете реалности. Чрез тях затворниците в новите си тела, се научили да откриват магичната страна, да бъдат там, но това се случвало само в съня. Вековете изминали и хората забравили че някога били вълшебни същества и че силата и сега е в тях :)

***

Момиче в дълга и красива премяна бягаше по широк път. Хиляди стълби и спрели часовници с различни размери и големина се носеха свободно в откритото цикламено, синьо-жълто небе. Приказния свят не спеше никога, от както орисницата задължи светлината да не спира да свети. По петите и я следваха конници и няколко харпии. Обърна се и видя че небето се изпълва с черни като катран облаци от които валяха остри предмети. Тя треперейки си повтаряше "- ще успея, ще успея". Наближаваше един мост свършващ в самото нищо. Орисницата бе ядосана, тя следеше зорко и издаде заповед да я заловят на всяка цена. Момичето изгуби равновесие и падна на земята. Оставаше и само още малко.

/Връщаме се към него./

Сънищата ме объркваха, какво искаха да ми кажат! Недоумявах. Часът бе 3:33 не можех да заспя, съня рядко ме хващаше. Излязох на терасата да се разведря. Хладно течение ме връхлетя. Звезди,... звезди не виждах! Непрогледни облаци ги затулваха. Блестяха само прозорци и улични лампи. Неочакван звук ме извади от обмисления ми унес. Някой каза "- Още ли обичаш да наблюдаваш?" Тръпки ме побиха. Смотолевих - "К-ккой каза това?"
- "Аз" - гласът се чу почти до ухото ми.
- Кой си ти?
-"Твоя пазител? Събдата те очаква, трябва да ме последваш."
Не виждах никой, помислих си, дали пък не ми се спи прекалено и да халюцинирам.
- "Не си ме въобразява, просто не ме виждаш, защото човешките ти очи, не виждат същества като мен. Използвай вътрешните си очи."
- Вътрешни ли? Хммм?... За какво говориш? Как?
- "Сънува нещо, спомни си го и повярвай, така ще ме видиш. Припомни си какво сънува?"
- Сънувах, сънувах,... не съм сигурен, едни гласове, нещо ми казваха.
- "А преди тях?"
- Не знам, мисля, мисля че едно момиче, тя бягаше от нещо!...
- "Сънувал си съдбата си. Тя се нуждае от помоща ти, готов ли си да и помогнеш, заедно ще направите света по-добро място."
Светкавица измъждука пред очите ми, пред мен стоеше същество прилично на заек, но с голяма цилиндрична шапка и скиптър в ръка.
- Аз те виждам, ти си истински, но как? Невъзможно е!
- "О напротив, напълно възможно е, ти повярва и си спомни част от което си бил някога" :)
- Това е лудост!
- "Лудост ще е да не ме последваш, каза човекоподобния заек, извади един морков, запали го с другата ръка и го хвана като цигара."
- Хах - не се сдържах. Ти си моя пазител и си заек?
- "Май не са ти леки дните на тази земя, щом се доверяваш на първия си поглед към магичното. Това е само една форма която съм взел."
- Форма ли?! Нищо не разбирам.
- "Ще разбираш по-късно, последвай ме."
- Къде?
Магичната алюзия, влезе в една от стайте, удари с скиптъра си пода, от там се отвори широк и идеялно кръгал отвор.
- Искаш да вляза в това? А не, няма да го бъде :))
- Ще влезеш глупчо, искаш ли да знаеш повече, искаш ли да бъдеш щастлив?
- Що за въпрос, иска ли питане.
- Тогава мъкни и ме последвай.
Шапчестият заек скочи. Изгуби се някъде вътре. Помислих си дали не съм прекалил с вчерашната бира!... :D Доближих с ръка отвора, от него излизаше леден полъх. Дръпнах я рязко. Отворих гардероба си, взех си якето, облякох го както съм по пижама, засилих се и скочих.

/Отново някъде в магичната страна./

Те се приближавахa. Тя бързо се изправи. Нямаше да успее да стигне до моста, ще трябва да намери друг път. (След като магичните съществата бяха превърнати в хора. А сънят можеше да ги отведе отново в родното им място, там където се появява, се създаваше мост от съня им. Единствено чрез него имаха способността да се завърнат към човешкия свят и да се събудят.) Тя нямаше избор, затова сви към "Водопадите на тайните", течащи от земята към небесата. Надяваше се, да се скрие там, или да намери заобиколен път. От много време, тя имаше сънища, живееше за сънищата, копнееше за приказност. Земнията живот и се струваше сив, искаше да прави добро, но и да премaхне злото от земята. Полагаше много усилия докато се научи да осъзнава сънищата си, за да стигне до истината за човешкия свят. Тя имаше идея как ще промени света. След многобройните си преминавания в Магичния свят, разбра какво се бе случило, разбра за злата фея, за розата, но и за амулета. Феята, бе заградила и скрила розата извън времето и пространството, никой не можеше да я намери, освен ако не притежаваше амулета. Тя тайно се бе промъкнала в замъка на феята, бе издебнала и отворила пред нея приспивна книга, която намери в руините на старата магическа библиотека. Феята чула мелодията и, заспа, а тя това и чакаше, граба амулета и побягна. Тя знаеше, това бе начина, нямаше какво друго на направи, оставаше и вярата че ще се справи с трудната задача.
Приказното време се промени. Придоби изумрудени оттенъци. И светкавица прокара длан по повърхността му. Момичето се спря уплашено, сега беше зад едно дърво. Преследвачите я търсеха малко по-надолу. В близост зад едни скални канари, заека изкочи от мрачен проход и зачака.


***

Мислех че никога няма са свърши тази тъмнина, но миг преди да реша че си въобразвам, ме огря светлина. Полетях и тупнах на земята до заека.
- "Хайде де, не е време за сън" - леко раздразнено извика заека. - Тя е там - посочи оранжевите и червени порести гъби високи колкото дървета от които се спускаха нещо като лиани...
- Какво да правя? - озадачено го попитах.
- "Спаси я, тя е ключа към по-добрия свят, има нужда от теб. Само ти можеш да и помогнеш, защото притежаваш...въображение и... - той го подкани и забута. - Бързо, бързо, ще разбереш на място, запомни, имаш силата да се справиш с трудностите."
- Аз ли? Кой аз, сериозно?
- "Именно ти. Без теб тя няма да успее, а ти без нея няма да догониш съдбата си. Не поглеждай назад - заека отвори друг процеп и изчезна."
- Добре - казах си! Затичах се към посоката и се опитах да я догоня. Имах усещането че летя, като че в този свят гравитацията бе променлива. Скочих от единия камък и се озовах няколко метра по-напред. Хрумна ми че така ще стигна до нея по-бързо. Бях навътре в гората, а нея я нямаше- Ехо! - провикнах се. - Къде си? Заоглеждах се, видях нещо и се наведох. На земята имаше стъпка досущ от човешки бос крак. Нещо ме събори и скочи върху ми.
- Кой си ти? - шепнешком признесе тя. - Какво искаш?
- Аз,.. аз ли? Аз такова, ааа,... един заек,.. ааммм, търсех теб. Ама май ти ме намери :))
- Търсил си мен?
- Да теб, изпратен съм,.. така да се каже.. от един заек, за да те придружа в твоя пък :)
- Изпратен? - замисли се тя.Чуха се приближаващи пищящи и пронизителни шумове.
- Добре - каза тя. - Не може да сме тук, ще ни открият, така че, ако искаш идвай, ако не стой си тук.
- Аз съм с теб - усмихнах се. - Няма къде да ходя. - За какво е всичко, какво искаш да направиш, каква идея имаш?
Тя ми направи знак да мълча. И се заизкачва по една стръмнина, аз не чаках покана и я последвах. Качихме се на едно високо било. От там се разкриваше най-красивата гледка която някога едно човешко същество би мечтало да види. Хармония от цветове, от летящи градини и мечти волни, свободни.
- Можем да направим света си по-добро място, ако спрем злата фея да изпраща беди на хората.
- Но как ще го направим, план имаш ли? - попитах я.
- Ще премахнем магията й, ще й отнемем силите, тя ги черпи от розата.
- Розата! - повторих - А къде е тя?
- Тук - посочи амулета на врата си.
- Тук ли? - изненадах се - В това малко нещо, вътре ли? - Задъхан се облегнах на един камък. Камът се раздвижи и прогори "- на теб щеше ли да ти хареса някой да се обляга върху ти докато си почиваш?" - Моля? Камъкът говори? - не можех да повярвам.
-- Аз не съм камък, аз съм "вълшебен камък" :))
- Вълшебен какво? Да, да, а аз съм Пинокио!
Тя гледаше сценката от страни и се разсмя :))
- Какво смешно има? - сепнах се аз.
- За първи път ли си тук? - попита ме тя.
- Да, имал съм приказни сънища, но само като наблюдател.
- Това обяснява и неадекватното ти приказно държание :))
- Както кажеш, къде я тая Роза? Тук, къде? - бавно създавах думите си, загледан в лъчезарните и очи.
- Готов ли си за скок - тя се усмихна.
- Да?
- От тук - и се обърна към бездната стояща в близост до нас.
- Шегуваш се? - казах.
- Какво, страх ли те е? Изплъзнахме се на стражите, а от тях имаше защо да се страхуваме. Сега ме чуй, когато скочим, няма да паднем долу, а ще се озовем на острова на които феята е затворила розата. Амулета ще ни заведе.
- Сигурна ли си?
- Разбира се, повярвай ми :)
Крясъци подсказаха че нападателите се приближаваха.
Тя се приближи до мен.
- Хвани ме за ръката, бързо.
Двамата ръка за ръка скочихме. Падахме. Светлина плъзна по нас, света ни се завъртя и се намерихме на малък остров, където дърветата растяха наопаки, а земята изглеждаше като голям облак.
Пред погледа ни се разкри напълно открито пространство, завършващо с врата по средата на местността.
- Не е време да се любуваш на гледките! - остро ме сгалчи тя.
- И това ли е? Розата отвъд врата ли е? - зачудих се.
- Ще разберем като я отворим :)
Големи избуяли корени, като пипала стърчаха на всички посоки в земята.
- Ей почакай - тя тичаше към вратата.
Пипалата се раздвижиха, стрелнаха към нея и я уловиха. Земята се разтресе. Усетих че се задават големи проблеми. - Не мърдай - изкрещях.
Чу се и друг звук, обърнах се, по пътя от които бяхмe дошли се задаваше цяла армия от ужасяващи същества. Какво се искаше да направя, силно бях замислен. Може би... това е страна на чудеса, тук магията живее. Почувствах как от мен застроя аура от огън. Тичах. Пипалата се увиха около амулета и го взеха.
- Амулета, не, вземи го, не мисли за мен!
Не я чувах, не знаех какво правя, просто докоснах с ръка пипалата и те се изпариха. Амулета бе на земята на метри от мен. Съществата също.
- Сега или никога! - казах си.
Приближавах се, почувствах страха. Едно от тях взе амулета. Отблъснах го и изхвърча на горе. В същия миг, друго същество замахна с тризъбеца си. Това и чаках, засилих се и се отблъснах от него. Улових амулета, а съществата под мен бяха обхванати от огъня ми. Приземих се бавно, те се превръщаха в статуи. Тя идваше, самата зла фея, мракът пълзеше бавно с нея. Отворих вратата, преминахме и я затворих. Намирахме се в лабиринт. Запречих врата с два големи камъка.
- Нямаме време - каза тя.
- Какво съм аз, какъв бе огънят в мен?
- Още ли не си разбрал? Ти си Феникс - изрече гледайки ме с големите си очи.
- Феникс?! А тогава каква си ти? :)
- Еднорог - усмихна се тя :)
По вратата се блъскаше. Избрахме един коридор и поехме по него. Не след дълго се изгубихме. Но не трая дълго, поисках да ми даде амулета, разглеждах го, тогава ми хрумна да докосна с него стената, лабиринта се разтресе и раздели да две. От едната страна, те идваха, от другата като невиждано слънце искреше розата. Деляха ни само няколко метра от розата. Феята ядосана излезе отпред на редица от своята мрачна орда и полетя към нас.
Бяхме до розата. Тя сложи ръката си на стената, произнесе непознати думи.
- Това ще ги затрудни, докато си държа ръката където е, те не могат да преминат. - Изтръгни розата!...
Красивата роза, никога не виждана дотогава от човек, никога не нарисувана, нямаше име. Тя бе самотна, но крепеше целия приказен свят. Допрях ръка до нея и тя се разлисти. - Извинавай, но ще те взема :) Внимателно я извадих. Земята се движеше, стените пожълтяха и се залюляха, всичко се разпадаше. Изви се виелица, създаде торнадоподобна фуния. Предметите хвърчаха към нея. Хванахме се за ръка, краката ни се отделиха от земята, издигнахме се и полетяхме нагоре. - Каквото и да става, не пускай ръката ми :) Движението ни ставаше по-въртеливо и силно. - Ще се видим, запомни ме, ще се видим пак - изплъзна се и полетя в другата посока. - Неееее - извиках аз. И се потопих в нищото.
Лежах на пода на стаята от която бях тръгнал. Нима е било сън и съм заспал?! Лявата ръка ме болеше. Надигнах се, до мен лежеше розата. Не можех да повярвам! Значи, значи е било истина!... Изправих се и обиколих апартамента с надеждата и тя да е тук. Нямаше я. - Къде си? Говорех на изгряващото слънце. Поставих розата във вода. Часовете се нижеха. А аз мислех за нея :)
Излязох до магазина, а от там се отбих в една градинка, където да посея розата, а и търсех свободна пейка, нуждаех се от обмисляне на съня. И тогава я видях, гледаше към мен. Не чаках.
- Здравей - подех :)
- Казах ли ти че ще се видим - развеселена ме гледаше :)
Дълго говорихме и се взирахме в необичайната роза. Засяхме я заедно, а вълшебната и сила и красотата промени света :)

Спомних си съня ми, знаех отговорa :)
- "Вярваш ли в приказките?"
- ДА ВЯРВАМ :)

Край.

Имало едно време... принцеси и чудеса

Историята започва от реалността :) В дните когато всички приказки са застрашени и на път да изчезнат. Хензел и Гретел отдавна са избягали далеко, оставяйки трохите синепокътнати. Преследвани от властващата Негативност! Злия враг на всичко красиво и приказно. Негативност се възкачила на трона на света и завладява умовете на слабите хора. Тя била силна и непобедима. Тя ги водела за носовете им. Хранела се от страховете им и покварявала чистити им души. Времена в които - златната ябълка е отсечена, а трите прасенца са в здраво укрепена и непревземаема крепост и заедно с вълка отбраняват последните кътчета приказност. Врата към вълшебните светове е на път да се затвори!... Но било предсказано, че ще се появи едно чудновато момче, с чисто сърце, което ще срази негативността, отваряйки завинаги широко врата към приказните светове. И както става в приказните истории, това момче се появило! Отначало то се лутало по-света в търсене на себе си. Докато един ден, не попаднало на магическото огледало, забравено в дън гората от мащехата на Снежанка. То дигнало огледало, избърсало зацапаното му и прашно стъкло и огледалото засветило. Момчето не знаело какво се случва, а и ако знаеше никога нямаше да измине пътя който щеше да го отведе до неговата съдба. Докосна повърхността и се озова в миналото. Лежеше на земята, ярка светлина го събуди и един глас. - Събуди се, очаква те път. Отвори очи и пред себе си видя, изящна каляска и красив герб изрисуван старателно - слънце и ключ. Огледа се, не знаеше къде се намира. Видя познатия път и дърветата, но бе светло, а небето чисто. От мрачната гора нямаше и помен. Попита къде се намира, и се зачуди на глупавия си въпрос, че кой щеше да му отговори. Беше само той, каляската и дорестия жребец. Засмя се сам на себе си. - "Във времето на чудесата си, когато се навеселиш качвай се, че ни чака удивително дълъг и протяжен път до омагьосаното кралство на цветната принцеса." - Кой каза това - огледа се сепнато. "- А ти кой мисли!" Изненадан той осъзна че конят говореше. - Но ти говориш! "- Да, да, чудо голямо, качвай се." Леко разтрепетан, той пристипи в каляската и басно затвори вратичката и. Беше стъписан, от нощи наред бе мечтал за вълшебства, но не можеше да повярва че всичко това се случва пред очите му. От света от който идваше, магията бе останала само по книгите. Каляската потегли и конят се обади "- Ако се страхуваш от най-малкото вълшебство, няма да се справиш с по-голямото." Пътуваха дълго. Толкова дълго, че момчето изгуби представа за времето, а и как би имал, тъй като Слънцето не залязваше. Тук нямаше нощ, беше вечен ден. Видя летящи планини, небесни замъци, живи дървета. И най-накрая стигнаха до път който се издигаше до небето. Бе дъга, по-цветна и ярка от всичко което можеш да си представиш взето заедно. Попита кой е създал тази дъга, а коня отговори, принцесата. Тя владее големи вълшебства и древни знания. Тя оцветява света и вдъхва живителност на всичко живо. Момчето бе изумено, мислеше си как ли изглежда тази принцеса, дали ще е достоен за нея. Какво ли щеше да стане?! Въпроси и въпроси развълнували бедната му главица. Погледна на долу, виждаше света малък. А се чувстваше голям. Каляската спря, врата сама се отвори. Слезе. - А къде е принцесата. "- Тя е в най-високата кула, за там няма път, нито врата." - Но как да стигна до нея? "- Послушай сърцето си и ще разбереш." Той нищо не разбра, тръгна към замъка, но коня го привика и му каза да вземе меча. - Меч, къде има меч. "- В каляската." - Бях там, няма меч. "- Погледни отново." Той се довери на коня отвори каляската и вътре прилежно поставен стоеше голям сребрист меч. Опита се да го дигне, но меча не се помести нито сантиметър. - Как да го взема. "- Повярвай в него." - Как. "- Използвай спомените си." - Спомени... - и пред него заигра плетеница от тъмни и светли дни,... и един цветен, той и ред зведи. Мечът се озова в ръката му. Не отдели време да мисли как се случи това, а се насочи към кулата. "- Пази се - съвсем ниско прозвуча гласа на коня." - От какво? Силно течение го събори на земята. Над него летеше същество бълващо огън. - Дракон - отвори очи широко. "-Не, по-страшно - отговори коня - Хидра." - Хидра!!! - Как да я победя. "- Не можеш, отсечеш ли и главата ще станат две, единствено сърцето ти би я сразило." - Сърцето - изкрещя той! А меча,... за какво е?!... Беше го страх, задиша силно и учестено. Представи си принцесата, усещаше я, нещо невидимо докосна сърцето му и във въображението му се появи щит, голям и лъскав като огледало. Тутакси мечът в ръцете му се преобрази на щит. Хидрата го заля с буен огън, но огънят се отрази магично и хидрата обxваната от пламъци започна да се смалява, докато не изчезна. - А сега какво - каза той като се обърна към коня. Конят мълчеше. Той погледна щита и си помисли, колко хубаво щеше да е да има крила, щитът се превърна в две криле и той хванат за тях се понесе нагоре. Влезе в кулата през единствения прозореца. Цветната принцеса рискуваше картина. - Здравей - му каза тя. Малко се забави. - Ааа,.. да, бих се с хидра. - О, носиш ми цветя. - Цветя ли - той видя че крилата в ръцете му сега бяха превърнати в цветя. Той и разкажа всичко от игла до конец. Тя му даде един вълшебен ключ и му обясни какво да прави. - А сега ще те изправя където ти е мястото. - А ти? - умилено я поглена той, ела с мен - Имай търпение. Тя му каза да вземе цветята, сега бяха отново меч, да ги задържи по определен начин, да изрече заклинание и ще се върне където е бил преди. Целуна го бавно и нежно. Той изрече думите и се намери в тъмната гора, с една ръка държащ вълшебното огледало, а с друга стискайки ключ.... ...Навлезе в дълбините на гората, откри една тайна пътека, тя го отведе до мистериозна скала. Докосна скалата с ключа и тя се отвори, от вътре строеше цветна светлина. Светлините бяха като течни, а тя излезе от дълбините им. Беше красива като мечтано видение, със слънчева усмивка и очи като две звезди. Тя се доближи до него, хвана ръката му и двамата се намериха пред една врата. Тя я посочи и каза: - Това е вратата към вълшебните светове. Почти е затворена. Никой не може да докосне тази врата, защото тя е създадена с любов. И само любов би я отворила широко. Не бих могла сама да я отворя, но ти и аз, двамата ще можем. Тя хвана и другата му ръка погледна го в очите и той усети как сърцето му бясно затуптя, усети една искра чиста, копнежна. Очите и, те бяха невиждано красиви. Тя му се усмихна. - Време е. Поведе го към врата, висока и тежка изписана със символи. Той не можеше да си представи как ще я отворят. Но щом двамата я докоснаха, тя се оцвети и от златисто сива, стана пъстра като дъгата. Отвори се като че вдигаха перце. От вътре милиарди цветове и вълшебен прашец се посипа по реалния свят. Негативност се разкиха, и нали имаше алергия към всичко красиво и положително се поду като балон и се пръсна на хиляди парченца. Хората се освободиха и усмивките им се върнаха на лицата. А двамата герои, момчето и принцесата заживяха щастливо както в реалния така и приказния свят. Три дни всички ядоха, пиха и се веселиха :)

Край.