Пясъчни сърца

Времето се движи толкова неусетно. И като невидим воал се спуска и преминава през мен. Оставяйки ме без всякакви заблуди за видимото, но заиграващ се, чрез въображаемата творяща четка на същността ми. Разкрасяваща светлинните отражения на живота до една поносима вдъхваща надежност реалност. Форми и светлосенки сменят тела, под наставленията на ума. Всичко се размива, разбърва и слива в една непредставима субстанция от цветове. Хиляда мислени ръце се появяват и раздвижват настаналата единностна тишина, вадейки като от магическа шапка на ново, цветове и сенки. И по напътствията на тайнстен за мен план, ги събират до момента в който нещо ме дига и поставя на новопостроен пясъчен часовник, издигащ се като кула, насред океан от хиляди такива часовници. Небето е иделно чисто и бистро. Затайх дъх. Докъдето стига поглед виждам само тънки нишки от сипещ се пясък. Това е страната на времето, времето на всички. Надвесих се. От мен до долу, ме делеше опастно разтояние. Огледах отново около ми, всеки часовник бе свързан с по една пясъчна дюна. Изправих се и тръгнах към другото начало. Там няколко стъпки по-ниско, се намираше полегата грамада от незбройми песъчинки. Бавно се спуснах и с усилия заслизах. Озовах на основата. Продължих заобикаляйки и вече стоях пред часовника си. Пясъка неволно шепнеше, "- виж, виж". Линията на погледа ми бе завладяна. Часовникът на който стоях допреди малко, се оказа спрял, замръзнал, бездиханен. Но каква бе причината и как ли можех да го задвижа. Очите ми бързо намериха отговора. Малка ключалка с форма на сърце, бе единственото отличително нещо по гладката стъклена повърхност. Но къде се намираше ключа, незнаех. Зачудено затърсих, сред еднообразната гледка. Преминах през много разпростряли се спящи сенки. Беше светло и горещо, но слънце никъде не се виждаше. Пясъка под краката ми поглъщаше всяко движение и сякаш доволен от досега го отбелязваше в паметта си. Очакваха ме дълги дни на лутане, но и силна воля, до откриването на сърцето. През първия, малкото ми пътешествие не бележеше никакъв напредък. Търсих ключа, отдалечих се много, и докато се усетя се изгубих насред еднаквия фон. Здрачаваше се, надеждата изглеждаше изгубена, като мен. Облегнах се на непознат часовник и зачаках обзет от безсилие мрака да се спусне и да ме погълне. Ставаше все по-тъмно, студено и тихо. Незнаех какво да направя. Щях да остана там, ако не беше едно малко игриво пламъче, което се появи от никъде и заподскача пред погледа ми. Озарението и топлината му бяха успокояващи. То постоя секунда, колкото да привлече вниманието ми и се понесе към неизвеста цел, напред. Последвах го. Образът му се множеше сред стъклените обожатели на светлина. Следях внимателно пътя му. Това продължи докато небето не облече отново светлите си одежди и не ми върна предишните надежди, а пламъчето огасна и се стопи. Все така напред, продължих вече сам. Големите кули бяха останали зад мен. Денят бе светъл, но и мрачен, големи сиви облаци се сприятеляваха помежду и преливаха един в друг. Блаженото синьо изчезна под пластове от сиво. Отекнаха няколко гръмотевици, които като копия, се забиха в земята. И заваля, но не дъжд от вода, а от пясъчни капки. Щом докоснеха повърхността се превръщаха в стъкло. Прислоних се под една издатина от струпани огледала. Всичко се превърна в един стъклен свят и небето слезе на земята, а валежа спря. Една изцяло гладка повърхност очакваща да я обходя. Нощта се завтече и онова тайнствено пламъче до мен отново довлече. На сутринта стоях в низината на малък кристален храм, чийто купол бе стъклена роза, разлистена и пламтяща. Нощния ми водач, искрицата надежда. Се отправи към розата и се обеди в пламъка й. В мига щом я докосна, масивни стъклени врати се отвориха широко. В предверието имаше лотар, а на него един ключ с форма на сърце, висящ неподвижно във въздуха. Без колебание го приближих и взех. Сърцето светеше. Отвън пясъкът се заиздигна и завъртя в блуждаещи фунии. Свлече се и на негово място стояха големи пясъчни същества. Те идваха, идваха за мен и сърцето. Пясък се сипеше и обединяваше с телата им. Бях обграден. Нaсочих сърцето към тях и те се отдръпнаха. До храма стоеше една огледална стена. Понечих на мина зад нея. Ключът засия и стената се превърна в течна и прозрачна вода. Виждах часовниците, без да мисля пресякох и се озовах там. Пясъчните подобия, ме последваха, бяха неизброими. Вече незнаех как ще завърши всичко, дали ще успея, дали ще дотигна до нея, мечтата. Но щях със сетни сили да опитам. Настигаха ме. Часовникът беше до мен. Те ме наобиколиха. Поставих ключа. Пресегнаха се да ме хванат. Завъртях го. Те замръзнаха на място. Часовника засвети, пясъка се задвижи, а статуините същества се превърнаха в стъклени фигури. Светлината се смали във вътрешността и от часовника изкочи една малка звезда. Тя застана пред мен, усили светлината си и аз бях погълнат от бялото сияние. Намерих се на една улица, в ръката си държах бележка с изрисувано сърце и думите - очаквам те.