Изпитания...
Страхове...
...дали са те..до воля
..до чист стремеж...
...дали до сила на духа,
че и надежда, в устремен вървеж, преходната роля.
Не знам...
Мъгла мистична е това,
което определя нашата съдба.
Но чувствам, виждам чрез душата,
a чувам чрез сърцето...
Надежда...
..от нас започва и в края
пак до нас се свежда.
Но...
Нима съдбата е безока, та не вижда ме,
или затулила е сляпо тя очи,
за страданията ми.
Но съдба, аз с теб не ще споря,
а само ще опитам да поговоря.
Приятелко съдба...
Нима не виждаш мойте тегла.
Нима за теб ненужен съм.
Нима и без мен можеш ти.
Чуй и мойте молби...
Знам, че пътя който изминавам,
светъл е, колкото е мрачен.
Може да го заслужавам.
Със щастието си, само да се разминавам.
Но... какво да правя,
щом често в празнотата се заглеждам
компнея, тлея и трептя, по любовните мечтания.
По тези вдъхновения.
Дълбоко, далеко, отекват глухо,
щастливи песнопения.
Отекват и шептят в сърцето ми комнежно.
Но кажи съдба, нима заблуда е това,
аз да вярвам в любовта.
И кажи съдба...
Не съм ли се родил под купола
на любовната звезда.
Не съм ли се родил,
по празничните времена?!
Когато щастието и любовта
свързват се през вечността.
Тогава...
Защо отбягваш ме?
Защо върху ми сипеш, свойте страхове?
Защо заливаш ме с тези мрачни дъждове?
Дари ми щастие...
Дай го ти дори за кратко.
На изпитания за него ме подложи.
Но не спирай в мен да вярваш ти.
И последен да съм в твойте очи,
така и надеждата зная явява се последна.
Свита в търпение, притаена,
като в пандорината кутия, очакваща мига,
на възраждането...
На дъното на всеки кладенец,
незнаен, надежда, повик, добродушен, мил лик,
силен вик за живот, мечтан светлик.
В прах и пепел, аз те моля,
не превръщай мойте мечти,
даряващи ми чистите лъчезарни искри.
Вярно е, само да мечтая,
да живея сам в мечти,
и сам с мечти да си желая.
Е като илюзия за живота,
сам със сенки да играя.
Но имам само аз това.
Това отстъпила си ми...
И за сега, само тези чувства и мечти
са мойте верни спътници.
Са моя свят вътрешен.
Кажи съдба, колко струва любовта,
та възпираш я от мен.
И нима си има тя цена.
Не е ли безценна...
Не е ли тя от извора на вечността,
не е ли отражението на единността.
Кажи?...
И колко страдание и болка,
трябва да ти отдам.
Та да отмериш и дариш,
любов и щастие за мен, в поне и грам.
И малко стига, щом е от сърце.
Но...
Видях,прозрях...
...че алейте на
тъгата и страданието, простират се
широко, на широко, в ума и
самосъзнанието...
Виждаш ме, чуваш ме...
Да помогнеш, или не, твое решение е.
А до тогава...
Възможностите свой не ще оставя.
И въпреки всички трудности.
Аз не ще спра, да вярвам в любовта.
Аз не ще се и предам.
Не ще падна духом.
И душата си свободно ще раздавам.
А сърцето си с обич ще отдам.
Защото всичко ще си заслужава,
ако дори сред тъгата и сивотата
свети мъничка изкрица, свети и огрява
на света, неогряните предели на душата.
Нека любовта, съдбата да сломи,
та тя на сърцето ми да се смили.
Повелите си да промени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар