Приказни съдби

- "Вярваш ли в приказките?"... Мрачина и шепот.
- Някога вярвах, но в живота плакът на приказките се гаси, остава пепел от разгарящи се, тлеещи въглени на мечти.
- "Повярвай, ти си част от една една приказка, започваща сега..."

Силен гръмотевичен звук, ме разтърси и се събудих. Сърцето ми лудо тупетеше, обърнах се, видях прозореца, беше нощ. Нощ на поредния сън. Някога четях приказки, вярвах в тях, живеех чрез тях, но порастнах. Останаха ми само хубавите мисли, на фона на студения град. Помислих, а дали не сънувам, но шума от близката улица ме върна към още неoсъмналия ден. Тези сънища, защо се повтаряха, бях озадачен и объркан. Казах си какво толкова, едни сънища...

/Някъде далеко от реалността./

Оставяме за момент нашия все още незапознат със съдбата си герой, за да се понесем нaд Забравената магична страна. В дълбока древност светът бил рай, които не можел да се сравни с нищо. Нямало каквото днес виждаме, нямало хора, имало само чудеса и приказни същества. Живеещи и дишащи като нас сега. Докато един злощастен ден, злата фея ористница, не решила да си отмъсти, че я прокудили на далеко. Тя изучила най-черните и тъмни магични изкуства. Години мислила как да накаже всички. В какъв затвор да ги затвори. Предприла пътуване до сърцето на Магичната страна. Там под златно-прозрaчен купол светела като слънце една единствена роза. Кървало ярко червена, чийто аромат имал най-причудливи и загадъчни вълшебни свойства, които били непознати дори и най-големите магьосници в страната. Всеки се страхувал да докосне розата, защото на нея се крепял целия магичен свят. Никой не знаел какви сили обитавали розата. Но орисницата разгневена, намразила целия приказен свят и неговата безчетна красота. Тя откъснала едно листенце от розата и го използвала в магията си. С негова помощ създала нов свят, които бил груб и студен, тъй като в него липсвало сърцето на приказността. С помощта на мистичната си армия която си създала, изловила приказните същества и ги изпратила през преобразителна арка към новосъздадения свят, където ги затворила в тамошни тела и ги нарекла човеци. Така спокойна и необезпокоявана, завзела цялата магична страна. Съблюдавала човеците през вълшебното си езеро, за да им затруднява живота и да ги кара да стадат всеки ден. Да си го кажем, злата фея, не знаела какво е прошка, тя искала само мъст и власт. Една година в приказния свят се равнявала на 1000 човешки години. Единствено сънищата приравнявали двете реалности. Чрез тях затворниците в новите си тела, се научили да откриват магичната страна, да бъдат там, но това се случвало само в съня. Вековете изминали и хората забравили че някога били вълшебни същества и че силата и сега е в тях :)

***

Момиче в дълга и красива премяна бягаше по широк път. Хиляди стълби и спрели часовници с различни размери и големина се носеха свободно в откритото цикламено, синьо-жълто небе. Приказния свят не спеше никога, от както орисницата задължи светлината да не спира да свети. По петите и я следваха конници и няколко харпии. Обърна се и видя че небето се изпълва с черни като катран облаци от които валяха остри предмети. Тя треперейки си повтаряше "- ще успея, ще успея". Наближаваше един мост свършващ в самото нищо. Орисницата бе ядосана, тя следеше зорко и издаде заповед да я заловят на всяка цена. Момичето изгуби равновесие и падна на земята. Оставаше и само още малко.

/Връщаме се към него./

Сънищата ме объркваха, какво искаха да ми кажат! Недоумявах. Часът бе 3:33 не можех да заспя, съня рядко ме хващаше. Излязох на терасата да се разведря. Хладно течение ме връхлетя. Звезди,... звезди не виждах! Непрогледни облаци ги затулваха. Блестяха само прозорци и улични лампи. Неочакван звук ме извади от обмисления ми унес. Някой каза "- Още ли обичаш да наблюдаваш?" Тръпки ме побиха. Смотолевих - "К-ккой каза това?"
- "Аз" - гласът се чу почти до ухото ми.
- Кой си ти?
-"Твоя пазител? Събдата те очаква, трябва да ме последваш."
Не виждах никой, помислих си, дали пък не ми се спи прекалено и да халюцинирам.
- "Не си ме въобразява, просто не ме виждаш, защото човешките ти очи, не виждат същества като мен. Използвай вътрешните си очи."
- Вътрешни ли? Хммм?... За какво говориш? Как?
- "Сънува нещо, спомни си го и повярвай, така ще ме видиш. Припомни си какво сънува?"
- Сънувах, сънувах,... не съм сигурен, едни гласове, нещо ми казваха.
- "А преди тях?"
- Не знам, мисля, мисля че едно момиче, тя бягаше от нещо!...
- "Сънувал си съдбата си. Тя се нуждае от помоща ти, готов ли си да и помогнеш, заедно ще направите света по-добро място."
Светкавица измъждука пред очите ми, пред мен стоеше същество прилично на заек, но с голяма цилиндрична шапка и скиптър в ръка.
- Аз те виждам, ти си истински, но как? Невъзможно е!
- "О напротив, напълно възможно е, ти повярва и си спомни част от което си бил някога" :)
- Това е лудост!
- "Лудост ще е да не ме последваш, каза човекоподобния заек, извади един морков, запали го с другата ръка и го хвана като цигара."
- Хах - не се сдържах. Ти си моя пазител и си заек?
- "Май не са ти леки дните на тази земя, щом се доверяваш на първия си поглед към магичното. Това е само една форма която съм взел."
- Форма ли?! Нищо не разбирам.
- "Ще разбираш по-късно, последвай ме."
- Къде?
Магичната алюзия, влезе в една от стайте, удари с скиптъра си пода, от там се отвори широк и идеялно кръгал отвор.
- Искаш да вляза в това? А не, няма да го бъде :))
- Ще влезеш глупчо, искаш ли да знаеш повече, искаш ли да бъдеш щастлив?
- Що за въпрос, иска ли питане.
- Тогава мъкни и ме последвай.
Шапчестият заек скочи. Изгуби се някъде вътре. Помислих си дали не съм прекалил с вчерашната бира!... :D Доближих с ръка отвора, от него излизаше леден полъх. Дръпнах я рязко. Отворих гардероба си, взех си якето, облякох го както съм по пижама, засилих се и скочих.

/Отново някъде в магичната страна./

Те се приближавахa. Тя бързо се изправи. Нямаше да успее да стигне до моста, ще трябва да намери друг път. (След като магичните съществата бяха превърнати в хора. А сънят можеше да ги отведе отново в родното им място, там където се появява, се създаваше мост от съня им. Единствено чрез него имаха способността да се завърнат към човешкия свят и да се събудят.) Тя нямаше избор, затова сви към "Водопадите на тайните", течащи от земята към небесата. Надяваше се, да се скрие там, или да намери заобиколен път. От много време, тя имаше сънища, живееше за сънищата, копнееше за приказност. Земнията живот и се струваше сив, искаше да прави добро, но и да премaхне злото от земята. Полагаше много усилия докато се научи да осъзнава сънищата си, за да стигне до истината за човешкия свят. Тя имаше идея как ще промени света. След многобройните си преминавания в Магичния свят, разбра какво се бе случило, разбра за злата фея, за розата, но и за амулета. Феята, бе заградила и скрила розата извън времето и пространството, никой не можеше да я намери, освен ако не притежаваше амулета. Тя тайно се бе промъкнала в замъка на феята, бе издебнала и отворила пред нея приспивна книга, която намери в руините на старата магическа библиотека. Феята чула мелодията и, заспа, а тя това и чакаше, граба амулета и побягна. Тя знаеше, това бе начина, нямаше какво друго на направи, оставаше и вярата че ще се справи с трудната задача.
Приказното време се промени. Придоби изумрудени оттенъци. И светкавица прокара длан по повърхността му. Момичето се спря уплашено, сега беше зад едно дърво. Преследвачите я търсеха малко по-надолу. В близост зад едни скални канари, заека изкочи от мрачен проход и зачака.


***

Мислех че никога няма са свърши тази тъмнина, но миг преди да реша че си въобразвам, ме огря светлина. Полетях и тупнах на земята до заека.
- "Хайде де, не е време за сън" - леко раздразнено извика заека. - Тя е там - посочи оранжевите и червени порести гъби високи колкото дървета от които се спускаха нещо като лиани...
- Какво да правя? - озадачено го попитах.
- "Спаси я, тя е ключа към по-добрия свят, има нужда от теб. Само ти можеш да и помогнеш, защото притежаваш...въображение и... - той го подкани и забута. - Бързо, бързо, ще разбереш на място, запомни, имаш силата да се справиш с трудностите."
- Аз ли? Кой аз, сериозно?
- "Именно ти. Без теб тя няма да успее, а ти без нея няма да догониш съдбата си. Не поглеждай назад - заека отвори друг процеп и изчезна."
- Добре - казах си! Затичах се към посоката и се опитах да я догоня. Имах усещането че летя, като че в този свят гравитацията бе променлива. Скочих от единия камък и се озовах няколко метра по-напред. Хрумна ми че така ще стигна до нея по-бързо. Бях навътре в гората, а нея я нямаше- Ехо! - провикнах се. - Къде си? Заоглеждах се, видях нещо и се наведох. На земята имаше стъпка досущ от човешки бос крак. Нещо ме събори и скочи върху ми.
- Кой си ти? - шепнешком признесе тя. - Какво искаш?
- Аз,.. аз ли? Аз такова, ааа,... един заек,.. ааммм, търсех теб. Ама май ти ме намери :))
- Търсил си мен?
- Да теб, изпратен съм,.. така да се каже.. от един заек, за да те придружа в твоя пък :)
- Изпратен? - замисли се тя.Чуха се приближаващи пищящи и пронизителни шумове.
- Добре - каза тя. - Не може да сме тук, ще ни открият, така че, ако искаш идвай, ако не стой си тук.
- Аз съм с теб - усмихнах се. - Няма къде да ходя. - За какво е всичко, какво искаш да направиш, каква идея имаш?
Тя ми направи знак да мълча. И се заизкачва по една стръмнина, аз не чаках покана и я последвах. Качихме се на едно високо било. От там се разкриваше най-красивата гледка която някога едно човешко същество би мечтало да види. Хармония от цветове, от летящи градини и мечти волни, свободни.
- Можем да направим света си по-добро място, ако спрем злата фея да изпраща беди на хората.
- Но как ще го направим, план имаш ли? - попитах я.
- Ще премахнем магията й, ще й отнемем силите, тя ги черпи от розата.
- Розата! - повторих - А къде е тя?
- Тук - посочи амулета на врата си.
- Тук ли? - изненадах се - В това малко нещо, вътре ли? - Задъхан се облегнах на един камък. Камът се раздвижи и прогори "- на теб щеше ли да ти хареса някой да се обляга върху ти докато си почиваш?" - Моля? Камъкът говори? - не можех да повярвам.
-- Аз не съм камък, аз съм "вълшебен камък" :))
- Вълшебен какво? Да, да, а аз съм Пинокио!
Тя гледаше сценката от страни и се разсмя :))
- Какво смешно има? - сепнах се аз.
- За първи път ли си тук? - попита ме тя.
- Да, имал съм приказни сънища, но само като наблюдател.
- Това обяснява и неадекватното ти приказно държание :))
- Както кажеш, къде я тая Роза? Тук, къде? - бавно създавах думите си, загледан в лъчезарните и очи.
- Готов ли си за скок - тя се усмихна.
- Да?
- От тук - и се обърна към бездната стояща в близост до нас.
- Шегуваш се? - казах.
- Какво, страх ли те е? Изплъзнахме се на стражите, а от тях имаше защо да се страхуваме. Сега ме чуй, когато скочим, няма да паднем долу, а ще се озовем на острова на които феята е затворила розата. Амулета ще ни заведе.
- Сигурна ли си?
- Разбира се, повярвай ми :)
Крясъци подсказаха че нападателите се приближаваха.
Тя се приближи до мен.
- Хвани ме за ръката, бързо.
Двамата ръка за ръка скочихме. Падахме. Светлина плъзна по нас, света ни се завъртя и се намерихме на малък остров, където дърветата растяха наопаки, а земята изглеждаше като голям облак.
Пред погледа ни се разкри напълно открито пространство, завършващо с врата по средата на местността.
- Не е време да се любуваш на гледките! - остро ме сгалчи тя.
- И това ли е? Розата отвъд врата ли е? - зачудих се.
- Ще разберем като я отворим :)
Големи избуяли корени, като пипала стърчаха на всички посоки в земята.
- Ей почакай - тя тичаше към вратата.
Пипалата се раздвижиха, стрелнаха към нея и я уловиха. Земята се разтресе. Усетих че се задават големи проблеми. - Не мърдай - изкрещях.
Чу се и друг звук, обърнах се, по пътя от които бяхмe дошли се задаваше цяла армия от ужасяващи същества. Какво се искаше да направя, силно бях замислен. Може би... това е страна на чудеса, тук магията живее. Почувствах как от мен застроя аура от огън. Тичах. Пипалата се увиха около амулета и го взеха.
- Амулета, не, вземи го, не мисли за мен!
Не я чувах, не знаех какво правя, просто докоснах с ръка пипалата и те се изпариха. Амулета бе на земята на метри от мен. Съществата също.
- Сега или никога! - казах си.
Приближавах се, почувствах страха. Едно от тях взе амулета. Отблъснах го и изхвърча на горе. В същия миг, друго същество замахна с тризъбеца си. Това и чаках, засилих се и се отблъснах от него. Улових амулета, а съществата под мен бяха обхванати от огъня ми. Приземих се бавно, те се превръщаха в статуи. Тя идваше, самата зла фея, мракът пълзеше бавно с нея. Отворих вратата, преминахме и я затворих. Намирахме се в лабиринт. Запречих врата с два големи камъка.
- Нямаме време - каза тя.
- Какво съм аз, какъв бе огънят в мен?
- Още ли не си разбрал? Ти си Феникс - изрече гледайки ме с големите си очи.
- Феникс?! А тогава каква си ти? :)
- Еднорог - усмихна се тя :)
По вратата се блъскаше. Избрахме един коридор и поехме по него. Не след дълго се изгубихме. Но не трая дълго, поисках да ми даде амулета, разглеждах го, тогава ми хрумна да докосна с него стената, лабиринта се разтресе и раздели да две. От едната страна, те идваха, от другата като невиждано слънце искреше розата. Деляха ни само няколко метра от розата. Феята ядосана излезе отпред на редица от своята мрачна орда и полетя към нас.
Бяхме до розата. Тя сложи ръката си на стената, произнесе непознати думи.
- Това ще ги затрудни, докато си държа ръката където е, те не могат да преминат. - Изтръгни розата!...
Красивата роза, никога не виждана дотогава от човек, никога не нарисувана, нямаше име. Тя бе самотна, но крепеше целия приказен свят. Допрях ръка до нея и тя се разлисти. - Извинавай, но ще те взема :) Внимателно я извадих. Земята се движеше, стените пожълтяха и се залюляха, всичко се разпадаше. Изви се виелица, създаде торнадоподобна фуния. Предметите хвърчаха към нея. Хванахме се за ръка, краката ни се отделиха от земята, издигнахме се и полетяхме нагоре. - Каквото и да става, не пускай ръката ми :) Движението ни ставаше по-въртеливо и силно. - Ще се видим, запомни ме, ще се видим пак - изплъзна се и полетя в другата посока. - Неееее - извиках аз. И се потопих в нищото.
Лежах на пода на стаята от която бях тръгнал. Нима е било сън и съм заспал?! Лявата ръка ме болеше. Надигнах се, до мен лежеше розата. Не можех да повярвам! Значи, значи е било истина!... Изправих се и обиколих апартамента с надеждата и тя да е тук. Нямаше я. - Къде си? Говорех на изгряващото слънце. Поставих розата във вода. Часовете се нижеха. А аз мислех за нея :)
Излязох до магазина, а от там се отбих в една градинка, където да посея розата, а и търсех свободна пейка, нуждаех се от обмисляне на съня. И тогава я видях, гледаше към мен. Не чаках.
- Здравей - подех :)
- Казах ли ти че ще се видим - развеселена ме гледаше :)
Дълго говорихме и се взирахме в необичайната роза. Засяхме я заедно, а вълшебната и сила и красотата промени света :)

Спомних си съня ми, знаех отговорa :)
- "Вярваш ли в приказките?"
- ДА ВЯРВАМ :)

Край.