Отвъд разума и отвъд лудостта

О сияйни звезди, о вечни светлини.
Нима лъжовни сте вие,
щом озарявате нашите съдби.
И правите ни съпричастни на онези безкористни
отминали дни. И гледаме ви с желание, с мечта, с радост.
И изпълнени с очарование, и надежда една
ръце протягаме към вас...
Да стигнем и докоснем,приемем,вълните
ви изпепеляващи. Но и живителни, създаващи,
облика единнен сътворяващи.

Да, макар хора да сме само и тленни да сме тук.
Далечен спомен в нас се проявава,
че смисъл за живота има.
Че душата неделима,
е безсмъртна, идейна, e неразрушима.
Но смисълът ни се изплъзва, а поглед свежда,
щом сърце зад мрачни стени затворим.
И съзнание приковем...

И няма как сами да се събудим и прозрем,
че отвъд разума, отвъд лудостта,...
Се намира радостта...
Се намира любовта...

Но бурята връхлита, а светът се върти.
И мечти се променят, променят се и души.
А живот към нас се стреми, независим и невъобразим.
Времето лети...
И с чувства съизмерими и в душата сътворими.
Мирогледа ни мени...

Но ето има път покрай нашите души.
Разгръщат се нови ширини.
Фантазия безгранична, образ ни представя.
Градина райска, там се издига...
А до нея черна бездна се тъмнее,
надвиснал образ ще изгрее.
Между им път се клони, когато се руши.
Щастие, мъдрост, изпитание и смърт,
се преплитат в този главен път.
Хората вървят лутайки се там,
а невиждат, как дори незнам,
че пътят им свободен е.
И магия не е това,
не е мистика и умствена игра.
А прозорец към действителността.
Вярваш ли не, от излюзия далеко сме.

* * *

А ние играем своите игри, под безкрайното небе.