Историята започва от реалността :) В дните когато всички приказки са застрашени и на път да изчезнат. Хензел и Гретел отдавна са избягали далеко, оставяйки трохите синепокътнати. Преследвани от властващата Негативност! Злия враг на всичко красиво и приказно. Негативност се възкачила на трона на света и завладява умовете на слабите хора. Тя била силна и непобедима. Тя ги водела за носовете им. Хранела се от страховете им и покварявала чистити им души. Времена в които - златната ябълка е отсечена, а трите прасенца са в здраво укрепена и непревземаема крепост и заедно с вълка отбраняват последните кътчета приказност. Врата към вълшебните светове е на път да се затвори!... Но било предсказано, че ще се появи едно чудновато момче, с чисто сърце, което ще срази негативността, отваряйки завинаги широко врата към приказните светове. И както става в приказните истории, това момче се появило! Отначало то се лутало по-света в търсене на себе си. Докато един ден, не попаднало на магическото огледало, забравено в дън гората от мащехата на Снежанка. То дигнало огледало, избърсало зацапаното му и прашно стъкло и огледалото засветило. Момчето не знаело какво се случва, а и ако знаеше никога нямаше да измине пътя който щеше да го отведе до неговата съдба. Докосна повърхността и се озова в миналото. Лежеше на земята, ярка светлина го събуди и един глас. - Събуди се, очаква те път. Отвори очи и пред себе си видя, изящна каляска и красив герб изрисуван старателно - слънце и ключ. Огледа се, не знаеше къде се намира. Видя познатия път и дърветата, но бе светло, а небето чисто. От мрачната гора нямаше и помен. Попита къде се намира, и се зачуди на глупавия си въпрос, че кой щеше да му отговори. Беше само той, каляската и дорестия жребец. Засмя се сам на себе си. - "Във времето на чудесата си, когато се навеселиш качвай се, че ни чака удивително дълъг и протяжен път до омагьосаното кралство на цветната принцеса." - Кой каза това - огледа се сепнато. "- А ти кой мисли!" Изненадан той осъзна че конят говореше. - Но ти говориш! "- Да, да, чудо голямо, качвай се." Леко разтрепетан, той пристипи в каляската и басно затвори вратичката и. Беше стъписан, от нощи наред бе мечтал за вълшебства, но не можеше да повярва че всичко това се случва пред очите му. От света от който идваше, магията бе останала само по книгите. Каляската потегли и конят се обади "- Ако се страхуваш от най-малкото вълшебство, няма да се справиш с по-голямото." Пътуваха дълго. Толкова дълго, че момчето изгуби представа за времето, а и как би имал, тъй като Слънцето не залязваше. Тук нямаше нощ, беше вечен ден. Видя летящи планини, небесни замъци, живи дървета. И най-накрая стигнаха до път който се издигаше до небето. Бе дъга, по-цветна и ярка от всичко което можеш да си представиш взето заедно. Попита кой е създал тази дъга, а коня отговори, принцесата. Тя владее големи вълшебства и древни знания. Тя оцветява света и вдъхва живителност на всичко живо. Момчето бе изумено, мислеше си как ли изглежда тази принцеса, дали ще е достоен за нея. Какво ли щеше да стане?! Въпроси и въпроси развълнували бедната му главица. Погледна на долу, виждаше света малък. А се чувстваше голям. Каляската спря, врата сама се отвори. Слезе. - А къде е принцесата. "- Тя е в най-високата кула, за там няма път, нито врата." - Но как да стигна до нея? "- Послушай сърцето си и ще разбереш." Той нищо не разбра, тръгна към замъка, но коня го привика и му каза да вземе меча. - Меч, къде има меч. "- В каляската." - Бях там, няма меч. "- Погледни отново." Той се довери на коня отвори каляската и вътре прилежно поставен стоеше голям сребрист меч. Опита се да го дигне, но меча не се помести нито сантиметър. - Как да го взема. "- Повярвай в него." - Как. "- Използвай спомените си." - Спомени... - и пред него заигра плетеница от тъмни и светли дни,... и един цветен, той и ред зведи. Мечът се озова в ръката му. Не отдели време да мисли как се случи това, а се насочи към кулата. "- Пази се - съвсем ниско прозвуча гласа на коня." - От какво? Силно течение го събори на земята. Над него летеше същество бълващо огън. - Дракон - отвори очи широко. "-Не, по-страшно - отговори коня - Хидра." - Хидра!!! - Как да я победя. "- Не можеш, отсечеш ли и главата ще станат две, единствено сърцето ти би я сразило." - Сърцето - изкрещя той! А меча,... за какво е?!... Беше го страх, задиша силно и учестено. Представи си принцесата, усещаше я, нещо невидимо докосна сърцето му и във въображението му се появи щит, голям и лъскав като огледало. Тутакси мечът в ръцете му се преобрази на щит. Хидрата го заля с буен огън, но огънят се отрази магично и хидрата обxваната от пламъци започна да се смалява, докато не изчезна. - А сега какво - каза той като се обърна към коня. Конят мълчеше. Той погледна щита и си помисли, колко хубаво щеше да е да има крила, щитът се превърна в две криле и той хванат за тях се понесе нагоре. Влезе в кулата през единствения прозореца. Цветната принцеса рискуваше картина. - Здравей - му каза тя. Малко се забави. - Ааа,.. да, бих се с хидра. - О, носиш ми цветя. - Цветя ли - той видя че крилата в ръцете му сега бяха превърнати в цветя. Той и разкажа всичко от игла до конец. Тя му даде един вълшебен ключ и му обясни какво да прави. - А сега ще те изправя където ти е мястото. - А ти? - умилено я поглена той, ела с мен - Имай търпение. Тя му каза да вземе цветята, сега бяха отново меч, да ги задържи по определен начин, да изрече заклинание и ще се върне където е бил преди. Целуна го бавно и нежно. Той изрече думите и се намери в тъмната гора, с една ръка държащ вълшебното огледало, а с друга стискайки ключ.... ...Навлезе в дълбините на гората, откри една тайна пътека, тя го отведе до мистериозна скала. Докосна скалата с ключа и тя се отвори, от вътре строеше цветна светлина. Светлините бяха като течни, а тя излезе от дълбините им. Беше красива като мечтано видение, със слънчева усмивка и очи като две звезди. Тя се доближи до него, хвана ръката му и двамата се намериха пред една врата. Тя я посочи и каза: - Това е вратата към вълшебните светове. Почти е затворена. Никой не може да докосне тази врата, защото тя е създадена с любов. И само любов би я отворила широко. Не бих могла сама да я отворя, но ти и аз, двамата ще можем. Тя хвана и другата му ръка погледна го в очите и той усети как сърцето му бясно затуптя, усети една искра чиста, копнежна. Очите и, те бяха невиждано красиви. Тя му се усмихна. - Време е. Поведе го към врата, висока и тежка изписана със символи. Той не можеше да си представи как ще я отворят. Но щом двамата я докоснаха, тя се оцвети и от златисто сива, стана пъстра като дъгата. Отвори се като че вдигаха перце. От вътре милиарди цветове и вълшебен прашец се посипа по реалния свят. Негативност се разкиха, и нали имаше алергия към всичко красиво и положително се поду като балон и се пръсна на хиляди парченца. Хората се освободиха и усмивките им се върнаха на лицата. А двамата герои, момчето и принцесата заживяха щастливо както в реалния така и приказния свят. Три дни всички ядоха, пиха и се веселиха :)
Край.
Няма коментари:
Публикуване на коментар