Очаквани желания

В началото е ясна пролетна развиделяваща се сутрин. Ниските клони леко и поздравно се раздвижват. Нежни мелодии звучат нарастващо навред сключили своите равнодушни ноти с изгряващото слънце. Почти всичко, все още спи. Опрял длан в пиродата, стоя застинал и заслушан за нейните знаци, за предстоящото в деня. Малки проявления на незнайните знамения, за новите вдъхновения. Там, не много далеч, вихрове отнасят мънички бели цветенца, понасят ги и вият въздушни венци. И сипят ги над още несъздадени пътища, оформяйки илюзията за постелени килими на рая. Всичко е толкова спокойно, но и толкова живо. Жълтото и оранжевото се гонят игриво от облак на облак, преследвани взаимно от настъпващата небесна синева. Тук-таме, като последни образи от предишния ден се промъкват вестителите на новия, смътно разбудени и замечтани птици. За какво ли мечтаят, може би за същото което и аз. За новият ден сътворен. Внезапно течението вятъра си смени и понесе белите си чуствени природни сълзи към мен. Затворих очи и зачаках тази нежна вълна да отмине. Отворих ги, пред мен бавно се снижаваше едно червено петно. То внимателно докосна земята и намери утеха. Листо беше то, листо от роза. Невярвайки, огледах находката отново. Но рози от къде, запита ехото на настаналата тишина. Едно единствено листо, а розов храст никъде. Силно замислен се раздвижих и с нескрито очудване намерих още едно листо, а след това и още едно. Нетърпеливо, но и загадъчно осезателно, последвах червените изключения на деня. Вървях, вървях, а техните следи не свършваха. Денят фона си измести. И пролетта замина си да пролетува, а лятото дойде да ми гостува. Продължавах напред, сред всепроникващо изминаващите часове. Сега бях сред хора, но бях и сред пустиня. Избледнели сиви образи се разминаваха с мен. В един друг сив свят. Синьото единствено различно съществуваше и стоеше усмихнато на небесното лице. Големи каменни кули и четириъгълни възвишения, цепеха пространството на нееднородни части. Смущаващи шумуве държаха под напрежение душата ми. Тълпата от мъгляви образи се стрелкаше покрай мен и оставяше миналото си на пътя на нечие бъдеще. Приятно и слабо ухание кръжеше във вълнуващото се морето от хора. Доверих му се и го последвах. Напред, не много. Отново срещнах изкусния си водач, розите. Следвах ги. Човешкият больон, придобиваше все повече плътност. Пропрявях си място. И там отпред видях за миг едни очи и коса, но не сиви, а изпъстрени с цветове, снели сякаш живителните си цветни тонове от самото слънце. Затичах се по посока на смаляващата се в далечина радост за очите. Когато се разминах с още много сиви призраци, тя бе изчезнала. Продължих по странстващия едноцветен път. Времето се изниза и заизтича на чувствени потоци. Хоризонта смени картините си. А Слънцето се подготвяше да залезе. Беше есен. Причудливи листа си шушукаха и разменяха вид и багри сред калейдоскопични вариации на зеленото, жълтото и червеното. Небето бавно оттегляше своята светлина. Птиците се подготвяха да кацнат и да се сгушат на топло в гнездата си. Лъч светлина освети една въпросителна роза, лежаща плахо и куп разпилени листенца. Дигнах розата и запридвижвах пространството напред. Озовах се в зимата. Нощта властваше. Добрах се до една река. Луната разказваше своите приказки. Наведох се и видях звездите във водата. Те бяха там, но и в очите ми, но и в съществото ми. Далечни, но и твърде близки. Листо плуваше към мен. А на другият край беше тя в пълната си нощна прелест. Танцуваща под лунните лъчи, държаща рози и сипеща листа в сребърните им води. Тя се спря помаха ми и прати невидими ласки и с ръце ме подкани, поглед да обърна. Имаше мост. Пристъпих на него, тя също. Розата още стоеше в ръката ми. Доближих я и вдишах очарователния и цвят. Да това е тя и нощта на звездните мечти. Някъде там една звезда падаше, очакваща да изпълни желание.