Танцът на снежинките

Бели, ледено красиви, кристални, студени, снежинки танцуват, не бързат, а като че се познават и гонят в загадъчните си забавления :) И светлина заслепяваща, процеждаща се през бялата подвижна среда подобно на завеса. Бе най-обикновен зимен ден. Студът изрисуваше непонятни със своята образност и абстрактност стъклени картини. Едни очи захластнато следяха изменящите се външни облици. Стъклото се замъгляваше, а нечия ръка се прокарваше по него и създаваше нов път към външния свят. Къде бе мястото му, къде принадлежеше, кой свят му бе отреден. Зимната приказаност отваряше вратите към най-дълбоките му мисли, мислите които избягваше. Той обичаше да си казва, че живее тук и сега :) Но когато се замечтаеше, заспиваше в буден унес. Той обичаше снега, обичаше да съпровожда с очи всяка мъничка крилата снежинка. А когато тя докосваше земята и танцът и завършеше, той замижаваше за кратко, изпуваха в него мисли, "- Това ли бе краят на всичко красиво, така ли невинната красота приключваше сливайки се с черната земя?", "-Не". Той не го вярваше. Знаеше че има нещо повече, нещо което стой отвъд най-смелите представи, чувстваше се свързан с някой. И когато процеждащата светлина заискреше в погледа му, блед спомен се разтваряше за миг в неуловимите пътеки на душата му, карайки сърцето му да замлъкне на едно единствено чувство, любов, любов към нещо, някой, свързан със светлина."- Любов ли?" - питаше се той. "- Но каква, любов за мен?" - Любовта го изпълваше с носталкия, не знаеше защо, но животът му бе такъв че нямаше как да се похвали с голяма любов. Той просто не я бе открил, мислеше си че никога няма да се влюби, представяше си как ще остане сам, обгърнат от залисаните си отминали мечти и благоуханията на спомените желани и други неслучили се. Разбира се, грешеше, любовта живееше в него, той бе влюбен още с появата си на този свят! Любовта никога не го беше изоставяла :) Тя бе негов покровител, погаше му в най-трудните му дни, осланяше го, лекуваше го с вярата, даряваше го с надежда. Де да можеше да я види, щеше да знае че което търсеше в светлината не бе самата любов, а другата половина на душата си :) Прозоречния екран се запълни от две красиви дървета, облечени в чисто бели премени и една тясна малка уличка врязваща се в сравнително приветливо и приятно през лятото паркче. Отдавна без изгубил представа за времето, колко бе изминало, минута-две, или час-два! Той не знаеше, не му харесваше да носи часовници със себе си. Предпочиташе да не вижда как минава времето. Да не мисли кога и как, не в минути и секунди, а в усещания, в предчувствия, във вкуса на живота :) Едни ставаха и слизаха, други вземаха теxните места, вратите се затвориха и автобуса потегли. Той се обърна рязко, видя новите хора и седалките, в първия момент не знаеше къде се намира, унеса му го беше пратил далеко, той не бързаше за никъде.

В зората на човешкото време, ангелите слязоха на земята за да съблюдават хората и да ги напътстват. На тях им бе забранено да вкусват от земните радости или тъги. Тяхна задача бе само да помагат, без да пожелават да опитат от човешкия живот. Но нима е възможно да запазиш самообладание пред лицето на любовта? Тези хора бяха така нисши, телата им не живееха вечно като душите им, а те често изплащаха прегрешения. Но тяхните страстни, сложни чувства, досег на устни, плът и музикално оживителни сърца, успяха да развълнуват дори ангелите. И докато хората мечтаеха да са ангели, ангелите закопняха да бъдат хора, да вкусват от тяхните удоволствия, те не знаеха колко голяма жертва се иска за да бъдат и като хората. Отвреме на време се материализираха под определена човешка форма и се разхождаха сред хората, видими и в пълната си красота, само крилата им бяха невидими. Не желаеха да плашат хората. Мнозина от ангелите се влюбиха в земните жени и мъже, обичаха ги както човек обича човек, но за ангелите любовта носеше цветове и те не просто обичаха те докосваха душите :) Измежду тях се роди една велика любов, два ангела познаха любовта един в друг :) До преди това, те никога не биха си помислили че ще се обичат, събираха се заедно в наблюденията си, докато един ден, решиха да помогнат на две земни души да се заобичат. Направиха всички по-силите си, той - водеще него към нея, тя - нея към него. Поставяха на пътищата им десетки знаци с които да загатнат за общата им съдба. Но те бях непреклонни и по човешки упорити, отказваха да се обичат, отказваха да бъдат заедно. Учудващо но те дори се намразиха. Денят бе тъжен за ангелите, за първи път те пророниха сълзи и небето заплака в синхрон с тях. Разговаряха дълго, мякар небесните си безгранични сили, изглежда бяха безсилни да отворят очите на хората. Оставаше им може би една възможност, за да създават любов, да разберат първо какво е любов :) Те двамата, откриха една влюбена двойка, тя докосна сърцето на жената, той на мъжа, вмъкнаха се в телата им за кратко. И тогава усетиха какво е любов, чувстваха се цели, пълни, достатъчно бе да се гледат в очите и знаейки че се имат не им трябваше нищо друго! :) Нямаше преди, нямаше след, имаше само сега. Двамата в обятията си и липсата на време, най-голямата пълнота която двата ангела бяха изпитвали, чувстваха се, да те най-после чувстваха, чувстваха се... щастливи :) Намерили бяха решението как да съберат двете мразещи се души. Вмъкнаха се в телата им и под щастливия съпровод на птичите песнопения, се целунаха.

Мразещите се, бяха изпълнени с ангеловата топлота и вкусили от устните си, се влюбиха. Ангелите повториха същото със стотици други. Те създаваха любов, те изживяваха любов. Вселенските сили, завидяха, уплашиха се че ангелите ще завземат властта им. Че ще разкрият всичкия си потенциал и ще бъдат изпълнени с неизчерпаемата сила на любовта, считаща се за тяхно притежание. Силата на любовта бе най-голямата съществуваща сила. Любовта бе съзидание, но и разрушение. Когато тя твореше, бе способна и да разушава, за да изражда нов свят. Висшите сили сe обединиха за да накажат ангелите, под предтекст че са нарушили вселенските закони. Че са опетнили чиститотата си, принизявайки се до човеците. Наказанието щеше да е сурово, отнемане на силите и безсмъртието им.

ТЯ почувства че се задава наказанието. Небето потъмня, един по един, кръжащите ангели губеха силите си, падаха на земята. Наказани да бъдат хора в грубите им и смъртни тела, да усещат болка и всички мъки, съпровождащи телата им. В този последен ден за тях, ТЯ побърза да го намери, не знаеше защо но се чувстваше свързана с него, беше я грижа за него. ТЯ знаеше едно място, отвъд тъканта на вселената, но също толкова и близко до земята, на което щяха да се скрият и да бъдат в безопастност. Както винаги се остави на чувството за него и го намери до едни влюбени. "- Така красиви са, така красиви ги прави любовта!".
ТЯ застана пред него "- Ела с мен, задава се опасност, ще бъдам силни заедно."
ТОЙ "- Опастност, нима е време, ах, почувствах и aз, но воля не ми дава да оставя тая прекрасна земя и таз вълшебна любов."
ТЯ "- Някога ще се върнем отново, но сега е време да бягаме, над едно езеро сътворено от самите сили велики, има процеп, портал към друга реалност. Там ще бъдем добре."
ТОЙ " - Какъв е смисъла, любовта е тук, без нея какво сме ние?"
ТЯ "- Погледни ме, светя! Любовта вече е и в нас, виж се, ти също светиш!"
Той "- Но как?"
ТЯ "Това дело е на любовта."
Той "- В нас? Защо?"
ТЯ "Защото се обичаме, защото те обичам, защото ме обичаш"
ТОЙ усети че е права, обичаше я, не можеше да си представи съществуването си без нейната същност.
ТОЙ "- Толкова е странно да усещам любов без да я гледам в другите, обичам те, чувствам го."
ТЯ И аз те обичам."
Той я хвана за ръка и полетяха. Входът към портала бе наблизо. Засвяткаха вселенски мълнии. Искаха да ги спрат, силата на любовта им не им позволяваше да им отменат силите както на другите ангели, любовта им ги пазеше. Почти до входа бяха, когато мълния раздра небето и го удари. ТОЙ се пусна от ръката и запада надолу.
"- Не ме мисли, спасявай се - извика"
ТЯ заплака "Където и да си един ден ще те открия и ще бъдам завинаги заедно. Запомни, обичам те, не ме забравяй. Ще те намеря, ще се върна за теб."
ТОЙ падаше, протегнал ръка в нейна посока, крилата му се стапяха, а тялото придобиваше тежест. Преди да премине, чу последния му вик "обичам те". Там тя бе защитена, там висшите нямаше да я стигнат, но там тя бе сама. Използва въображението си и създаде удивителен свят, досущ като земния, където съществува единствено красота. Всичко това тя правеше с мисли за НЕГО. Искаше един ден, да му подари целия този свят.

ТОЙ забрави миналото си, забрави че някога бе ангел, премина през преражданията и метаморфозите на живота. Остана му само усещането за любовта, което го съпровождаше навсякъде.

ТЯ очакваше деня в които ще го доведе, беше един специален ден от човешкото време, деня в които тъканта между световете изтънява. И щеше да има достъп до него, да му нашепва и праща образи с които да го накара да си спомни. Денят бе Коледа. Какъв ден само! Деца, мечти, но и любов!

/Връщаме се на момчето/

Мечтите и необяснимата носталгия го захласваха.
"- Красиво е, нали?" Непознат глас се обади до него. Той леко изненадан, тихичко отвърна
- Да, красиво е.
До него седеше момиче, красиво и чувствено. С вида си вдъхваше доверие. Имаше нещо познато в лицето и, той не знаеше какво, само я видя и отново насочи взора си към студения прозорец и снежинките. Нещо го жегна отвътре. Спомни си жена със същото лице, как двамата говорят за нещо, а под тях е земята. Спомни си как тя светеше, но нищо повече.
- Връща ме към мечтите ми, а теб? - oтговор не последва, той се обърна. До него нямаше никой.
Помисли, дали не е станала и да се е преместила, но не я видя никъде. Автобуса спря на неговата спирка и той слезе. Студът го жилеше по лицето и ръце. Как му беше харесало в автобуса, де да можеше не би слизал от него. Влезе в първия магазин в посоката му и я видя, стоеше зад тезгяха. Умът му не побираше как е стигнала преди него! Усмихна му се и го попита
"- Какво да бъде? С повече любов..."
-А-ааа,... с повече какво?
Някой го подкани. -- Ей, изчакай си реда. Той се огледа, подвърли едно извинете, обърна се отново към касата.  Нея я нямаше, "къде изчезна, какво иска от мен, тя е, тя е..коя е тя" се въртеше в мислите му, а някъде в душата шептеше една единствена дума "любов". "Момичесто и той наблюдаваха двама влюбени, тя се пресегна и ръката и премина в целуващата се жена. "- Какъв спомен е това?" Той не помнеше да е имал такива моменти в живота. Същата вечер сънува как лети, че има криле, сънува езерото което се яваше в сънищата му от години. Този път бе съпроводен от нейните думи, той знаеше че са нейни, тя казваше, "- Намери езерото, ела при мен, вечността е наша".

***

Някъде там.

Великите Вселенски сили, не бяха пропуснали нищо от превъплъщенията на влюбения ангел. Знаеха че един ден тя ще го потърси. Те чакаха. Не можеха да допуснат да се съберат. Любовта им щеше да отприщи невиждани чудеса, чиито дело би могло да е единствено на самия Бог. И Бог щеше да избере тях, щеше да заговори щрез тях, защото Бог накрая винаги избираше страната на любовта. Земята строго се пазеше от поданиците им сенки. Те се раздвижваха, вселяваха в избрани от тях хора и тихо следяха и маниполираха човешките действия и история. Според плана на вселенските сили, тяхна първа задача е да не позволят пробуждане на ангелите от земния им сън.

***

/Отново на земята!/

Пронизителното звънтене на телефона му го събуди. Изминала бе една седмица, пред която той допълваше сведенията си за езерото от откъслечните части на съня си. Сякаш знаеше къде е, но всеки опит да си спомни път или име, завършваше с неуспех. Тогава му дойде една идея, купи си карта, направи си импровизирано махло и го придвижваше с ръка из картата. Чел бе някъде че по такъв начин могат да се намерят изгубени неща. Не вярваше че има способности, нито че ще се справи. Изпи няколко кафета. Пропинцип не пиеше кафе, но не искаше да заспи, предчувствието му казваше че днешния ден е много важен. След часове висене пред картата с махало в ръка, се умори и се ядоса, че нищо не разбира, не знае как да го открие. Стана, извади една книга от лавицата, зачете се. Не му помагаше и това. Той бе на път да се примири. Хвърли махалото към картата и се случи невъзможното. Махалото не падна то спря и увисна във въздуха над картата, заклати се кръгообрано, описваки една близка гориста местност. Той я загледа, на картата не показваше да има езеро. Но той предчувстваше, там е което търси. На врата се позвъня. "- Кой ли пък ще е". Леки но бързо удари, подсказваха че посетителите бързаха, чу се глас
- Eхо вкъщи ли сте.
Гласът му се стори неприятен.
- Съобщиха ни за теч, може би при вас има спукана тръба. - гласът допълни.
- Момент моля - провикна се той. Никога не сваляше резето. Открехна и една дълга черна като гъста мъгла ръка се стрелна към него. Той изрита вратата и мъглявия крайник се разпадна на частици които се търсеха и сливаха отново. Без да му мисли, грабна картата и се завлече към прозореца. Живееше на втория етаж. Спусна се, скочи, намери се на земята, пъргаво се надигна и продължи да бяга. Студът жилеше дланите, ръцете и краката му. Стигна до бензиностанция, нуждаеше се от кола, до него един човек зареждаше. Вратата бе отвoрена, a ключовете на таблото. Той имаше книжка, не му се нравеше шофирането, но съзнаваше, че е на прага на голямо разкриетие и голяма опасност. Вмъкна се в колата, запали, и потегли на отворена врата. Съжали за постъпката си, но бе сигурен че ще се реваншира на този човек. Зад него се задаваха два черни пикапа. Не се виждаше колко "хора" са вътре, но определено не му мислеха доброто.
Превишава скоростта, летеше по магистралата. Пред него  израстваше мост. Настигаха го. Eдна кола го залъска към дясната мантинела. Той натисна гаста колкото можеше и се измъкна от капана. Профуча по моста. Насреща му "летяха" други коли, той на косъм се разминаваше с всички. Мислеше че ще успее, но броени метри пред него един черен джип зави и блокира пътя. Според картата, езерото се намираше от лявата страна на моста, отвъд реката, която сега бе цялата замръзнала. Отговорът който е търсил е бил през цялото време близо до него. Не, този път щеше да даде всичко от себе си. Коледен ден, пожела си чудо, зави рязко на ляво, мантинелата се счупи и колата се поне във въздуха...
Колко време падаше, имаше ли значение, време нямаше. Спомни си падането си, тя която го гледа отгоре и изчезна и край. Осъзна се долу върху леда. Колата се бе забила на половина, но на него му нямаше нито една дразкотина. Измъкна се бавно и се заплъзка по леда. Имаше късмет тази зима бе невероятно студена, или бе чудо, кой знае, важното бе че е жив, а отговрът го очакваше. Сенките като дим се придвижиха до долу, появиха се и хора, кой с пистолет, кой с пушка, назряваше сложен момент. Затича се, куршуми свистяха, с очите си видя как два минаха на сантиметри от него. Сърцето му щеше да изкочи, препъна се и падна. Мислеше че идва края, когато една ръка го хвана и го окуражи, беше нейният образ.
"- Малко остана, не се предавай, одари с крак леда и ще ги забавиш" - ТЯ изчезна.
Направи каквото му каза, леда около него се надигна и го извърли на високо, помисли че лети. Бавно се приземи върху брега. Сенките идваха, много, цяло ято, небето почерня. Мракът поглъщаше. Единствено снежинките си бяха каквито ги знаеше. Студът го сковаше. "- Още малко извикя той, още малко". Намиреше се при езерото, но от него нямаше и следа. ТЯ му махаше от един излаз на равната земя. Със последни сили се запридвижва към нея. Стъпи на мястото от което ТЯ му махаше, тъканта на реалността се размести, видя езеро, беше на метър от водата. Поредица от огнестрелни отзвуци отекна, той падна на колене, небето се разтвори. ТЯ пристигаше в пълното си величие. Купол от бяла прозрачна светлина покри езерото. Сенките закъсняха, блъскаха по купола, но безсилно. Тя се наведе над него
- Не и този път любов моя, няма да те изгубя, ще бъдам заедно. Вкара етърната си ръка в гърдите му, хвана сърцето му, раните му се излекуваха, живот му се връщаше.
Тя му помогна да се изправи.
- Aз съм жив, ти ме спаси, коя си ти, сънувам те от както се помня. Постави пръст на устните му, "тихо, ще разбереш". Целуна го. Слънчев ореал ги обгърна като пашкул. Той бе пътят й към земята, а тя пътят му небето. Светлината бе толкова ярка, че сенките се разбягаха. Пашкулът нарастваше, увеличи се до размерите на гигатски слънчев "сапунен мехур" И скоростно се понесе във всички посоки. Настигна сенките и ги изпари. Премина през хората и прочисти душите им, от тъмните набези на сенките. Земята се изцеляваше. ТОЙ си спомни всичко :) Тялото му загуби тегло, крилете му израстваха. Слънчевата вълна премина през другите паднали паднали ангели и ги събуди :) Вчерашния свят умря, роди се нов :) Предстоеше им дълго сражение, вселенските сили нямаше да отстъпяват лесно. Но те знаеха, щяха да победят, защото Бог беше с тях, любовта винаги побеждава :) Ангелите се събраха. Повече нямаше да се крият от хората. Тя го поведе към светът създаден от нея, може би там щеше да е новият РАЙ.

Край.