Съновни вдъхновения

Понякога сънувам наяве. Малки, но запомнящи се картини от блянове, носени чрез крилете на незрими ангели, обитатели на духония свят. Притварям очи, отварям ги, още съм тук. Постоявам миг, сливам свойте мислени въжделения до едно ярко и контрастно желание. Притварям отново очи, отварям ги и вече съм там. Намирам се в една неогледна и тъмна гора. Високите и разкланящи се грамади, подават взаимно ръце и закриват едва мъждукащата Лунна светлина. Луната се е сгушила на звездния простор, високо и далеко, тя е цяла и покрита от нощните надежди по отминалия незапомнен ден. Хор от сенки радушно играе на крийница сред гъсталаците, дебнещ с изненади неканените гости. Тих шепот и приглушено шумолене, изсвирват гонещите се течения. Студено е, дъхът ми изрисува призрачни кръгове. Знам, че тя е някъде тук. Сънувал съм я дълго, но и това е сън, макар и реален, тя трябва да е тук. След кратък размисъл се доверявам на Луната и като поклонник поемам в нейна посока. Промъквайки се в мистеризните тъмноти, изминавам дълъг път. Излизам на една открита местност, по чийто протежение, са се настанили като любопитни наблюдатели, безброй дървета. Неочакван звук, сменя цветовете на еднородността. Провиквам се, къде си. Ехото остро прокънтява и спира като потънало в дебрите на гората. Стоя, чувствен и изгубен. И ето, ослепителна светлина се разнася от мое дясно. Дигам ръка, и едва успявам да погледна през пръсти. Тя е, крачка пред мен, колкото призрачна, толкова и реална. Един образ, движещ безмълно нежни устни, протягащ ръце. И сиянието угасва. Отново сам, тръгвам на там. Изминавам много подобни поля, с усилие и воля се прокрадвам на места не усетили скоро човешка ласка. Образът се явява многократно. Тя търпеливо ме води. Гората оредява и простор освобождава, пред почти предалите ми се нозе. Сребрист път се очертава, продължаващ напред, сливащ се с небесните тъмноти и ярки искри. Когато достигам възвишението, силен шум разтърсва вълшебния притихнал свят. Под мен, зеленото природно царство, от ясно очертано, се обезформя, избледнява и разпада на фин прах, който се издига на снопове към безната на сънотворната нощ. Светът се разнищва. Обръщам се и тичам с всички сили към неприветливата застелила се пред мен мъгла. Последния звук е последния гроход. Плахо пристъпвам, невиждащ нищо. Единствено аз, тишината и усещането за нарастваща студенина. Мъглата се разсейвa и сякаш натежала се спуска бавно надолу, за да разкрие една променена картина. Стоя върху сив мост, крепящ се на тъмни облаци. Малко пред мен моста приключва, разсечен, от непроницаем за очите балон. Моста се поклаща и началото му бързо бива отнесено. Доближавам се и докосвам чернотата. Същото минало сияние блясва отново. Балонът се раздува и обвивката му изтънява. Прозирайки към една друга реалност и време. Там е ден, моста е позлатен и крепи се от облаци бели. Тя, светеща, искряща бавно се приближава. На лицето й усмивка грее. Моста от мойта страна се раздвижва и разпада. Ръката ми е на прозрачната преграда. Тя се протяга и още щом докосва кристала. Сферата се пръсва в симфония от цветове и светлина. Хиляди кристалчета, като ситни снежинки, валят и блещукат. Слънцето и Луната се срещат и замръзват неподвижно. Времето спира. И ден е и нощ. Погледите ни като тях се срещат. Заедно се приближаваме един към друг и предаваме на обятията си. Частици и късове, се връщат към моста и се потапят в него, до позлатяване. Тъмните облаци избеляват. Времето тръгва отново. Слънцето усилва лъчите си и избутва Луната от пространствения хоризонт. Тя и аз, хванати за ръце продължаваме към един различен съграден от мечти и вдъхновения свят.