Към началната страница.

Цъкни на символа => ஜ

Аз и ти

Бях сам и лутащ се и изгубен.
Но надеждата не ме напусна.
В тишина живях, в свят плах и безумен.
А сърцето ми копнееше да препусна,
към нови неизживяни, но мечтани предели.
Към свят от любов и райски сияйни двери.

Живях така дълго, между светове два.
Един сънуван и един от реалността.
Видях хора, видях души, видях сърца.
Протегнати ръце и море от слепота.
Но видях и теб мила и почувствах те красива.
И сърцето мое в отражение по теб проблясва.

И днес, отново аз съм сам,
Но вече знам, че ти любов моя си там.
И надеждата в мен пламти.
За деня в който ще се видим аз и ти.
За деня в който, души нежно ще докоснем.
И сърца слеем сред морето на любовта си.

За слънцето мечтаех.

 /Посветено на любовта бъдеща./


Отначало мила, случи се с поезия.
мойта душа път към теб да е добила.
Размесих нежни цветове и окрасих.
Любовта си към теб като мост издигнах
ръка протегнах и с букви тук сега,
но на глас изричам - обичам те.
И с туй пред теб в любов се вричам.

Имах период в който бях сам,
бях като презрян,
бях някак ням и умълчан.
Стъпки мислени безброй преплитаха ми се безчет.
И аз не знаех, кой съм, или къде да бъда най-напред.
Сенките приятели ми бяха, а утеха дъждовете.
Поройни ангелски сълзи и болка над светът на греховете.

Вървях усмилен и тъжовен.
За слънцето мечтаех.
И в ден един обикновен.
Както винаги блуждаех.
Но ти се появи и грабна сърцето ми.
И всичко в мен се възроди.
И днес аз знам кой съм,
този който те обича.
И днес аз знам къде най-напред да съм.
При теб мила, с теб любима.

Защото ти мила си нежна роза.
Ти си всяка танцуваща снежинка,
Всяко облаче, игриво бяло
всеки образ, всеки ярък цвят,
Ти си всичко най-красиво и най-мило.
Но и прекрасен слънчев ден,
и развиделяващо се утро за мен.

Но да знаеш мила какво ми причиняваш ти.
Как сърцето ми по теб трепти.
Как копнея в прегръдките си да те имам.
Как всяка моя мисъл създава светове,
в който аз и ти, живеем най-щастливо и най-добре.
А това сърце в гърдите ми тъй жарко по теб пламти.
Тъй жарко те желае, че без теб надали ще може дълго да изтрае.
Без да се разплаче с водопад от чувства и да тръгне да те търси,
без посока и но със цел, душата твоя чрез думи, да издигна до слънцето само.

Една повяля, една съдба, две сърца, една душа, това ще да е нашата надежда.





***


За мен си ти ангел със сърце.
Красив образ и чувствено море.
Неземно вдъхновение от цветове.
Чрез които си прикрила свойте криле.

И нощ всяка аз мечтая за теб моя мила.
И в блянове се впускам и сънувам...
Как в прегръдките ти се намирам.
Как с ръце ти обгърнала си моето сърце, а аз твоето.

А очите ти блестят ли блестят, като две звезди.
Сякаш свалени от божествени небесни синеви.
И света се огъва, свива и внимателно побира в
двете ти прелестни очи.
И в цял свят за мен се превръщаш,.... само ти.

В твойте бъдещи очи.

Къде бях преди?
Замръзнало езеро.
Изгубени мечти.
Потънали звезди.
Кой бях преди?
Поле без спомени.
Поле без надежди.
Мъртви въздишки,
родени безмълвни.

Сновях посърнал и блед.
Сред стени, непристъпно високи.
Губех се и отчаяно се давех,
в пясъци минали дълбоки.
Ръкомахах, виках и се молех.
С душа затворник на тъгите.
Зъзнеща и вярваща в чудесата.
И сърце сломено от бедите.
Устремено с поглед към небесата.
Надяващо се и търсещо очите.
Които ще го покорят...

Търсещо утехата им чувствена.
Търсещо покой в тях, неземен.
Рай блажен и мир успокоителен.
Оазис желан, остров търсен.
Огледало на мечтите,
разтворени в очите.

И случи се, твойте очи намерих.
Красиви, като свободното море.
Но не само тях в теб открих.
И макар далеко да са ти и те.
Аз обикнах ги, а с тях и туй твое сърце.
Което е толкова чисто и красиво в чувствата си.
Но не само тях в теб видях.
А и твоето нежно и прекрасно лице,
отразяващо сякаш, душата ти ангелска.
И видя ли те, засиявам.
И мечтая за криле.
И мечтая да полетя.
При теб да ида и нежната ти същност,
да прегърна.

Защото само в теб,
само в твойте очи.
Аз ставам някой.
Само в твойте очи.
Аз се чувствам силен.
Само в твойте очи,
се чувствам себе си.

Младия странник. Вяра срещу съдба.

Изпитания...
Страхове...
           ...дали са те..до воля
..до чист стремеж...
           ...дали до сила на духа,
че и надежда, в устремен вървеж, преходната роля.

Не знам...
Мъгла мистична е това,
което определя нашата съдба.
Но чувствам, виждам чрез душата,
a чувам чрез сърцето...

Надежда...
..от нас започва и в края
пак до нас се свежда.
Но...
Нима съдбата е безока, та не вижда ме,
или затулила е сляпо тя очи,
за страданията ми.
Но съдба, аз с теб не ще споря,
а само ще опитам да поговоря.
Приятелко съдба...
Нима не виждаш мойте тегла.
Нима за теб ненужен съм.
Нима и без мен можеш ти.
Чуй и мойте молби...


Знам, че пътя който изминавам,
светъл е, колкото е мрачен.
Може  да го заслужавам.
Със щастието си, само да се разминавам.
Но... какво да правя,
щом често в празнотата се заглеждам
компнея, тлея и трептя, по любовните мечтания.
По тези вдъхновения.
Дълбоко, далеко, отекват глухо,
щастливи песнопения.
Отекват и шептят в сърцето ми комнежно.

Но кажи съдба, нима заблуда е това,
аз да вярвам в любовта.

И кажи съдба...
Не съм ли се родил под купола
на любовната звезда.
Не съм ли се родил,
по празничните времена?!
Когато щастието и любовта
свързват се през вечността.
Тогава...
Защо отбягваш ме?
Защо върху ми сипеш, свойте страхове?
Защо заливаш ме с тези мрачни дъждове?
Дари ми щастие...
Дай го ти дори за кратко.
На изпитания за него ме подложи.
Но не спирай в мен да вярваш ти.

И последен да съм в твойте очи,
така и надеждата зная явява се последна.
Свита в търпение, притаена,
като в пандорината кутия, очакваща мига,
на възраждането...
На дъното на всеки кладенец,
незнаен, надежда, повик, добродушен, мил лик,
силен вик за живот, мечтан светлик.

В прах и пепел, аз те моля,
не превръщай мойте мечти,
даряващи ми чистите лъчезарни искри.

Вярно е, само да мечтая,
да живея сам в мечти,
и сам с мечти да си желая.
Е като илюзия за живота,
сам със сенки да играя.

Но имам само аз това.
Това отстъпила си ми...
И за сега, само тези чувства и мечти
са мойте верни спътници.
Са моя свят вътрешен.

Кажи съдба, колко струва любовта,
та възпираш я от мен.
И нима си има тя цена.
Не е ли безценна...
Не е ли тя от извора на вечността,
не е ли отражението на единността.
Кажи?...

И колко страдание и болка,
трябва да ти отдам.
Та да отмериш и дариш,
любов и щастие за мен, в поне и грам.

И малко стига, щом е от сърце.
Но...
Видях,прозрях...
                ...че алейте на
тъгата и страданието, простират се
широко, на широко, в ума и
самосъзнанието...

Виждаш ме, чуваш ме...
Да помогнеш, или не, твое решение е.

А до тогава...
Възможностите свой не ще оставя.
И въпреки всички трудности.
Аз не ще спра, да вярвам в любовта.
Аз не ще се и предам.
Не ще падна духом.
И душата си свободно ще раздавам.
А сърцето си с обич ще отдам.

Защото всичко ще си заслужава,
ако дори сред тъгата и сивотата
свети мъничка изкрица, свети и огрява
на света, неогряните предели на душата.

Нека любовта, съдбата да сломи,
та тя на сърцето ми да се смили.
Повелите си да промени.

Откровенията на младия странник

Защо съдба си тъй жестока,
когато аз надежди в теб таях.
В страдание по мечти, обричаш ме.
За които толкова аз копнях.
И защо дарила си ме с това сърце,
чийто трепет и туптене,
в най-бездънна пропаст вкарват ме.
Защо дари ме и с този ум,
неприятел мой, пред който аз стоя.
И таз душа ми странна...
Непостоянна и твърде емоционална.

За какво са ми те? Кажи?...
Ако сам сами са и неразбрани,
слепи, в немилост и презряни.
Ах, ако живота ми все така ми продължава,
за какво ми е да чувствам?!
Да чувствам кой? И какво?
За какво ми е да виждам.
Ако това, само болката ми удължава.

О клетника аз...
На место сърце, камък да ми бе дала.
На место ум - лед.
Бездушен аз да бях, дано!
Та така от тук, за напред,
нищо аз да не изпитвам.

Но не, уви...
Ти с тез ужасни дарове ме дари,
а път назад няма...
Душа на место, пясък да ми без дала...
Или броня поне изковала.
Та да откланям неволите ядни.
Но не,... ти шега лоша изигра ми.
Да правиш ме за присмех ням.
И роля даваш ми безлична,
на тази сцена еднолична.
Аз вечно да съм фигура странична.

Съдба, аз враг не съм ти.
И аз кат другите съм твой слуга,
но несправедлива виждаш ми се ти.
Не виня те за неволите си свой.
Но само, ако част от плана твой,
е към края щастие да намеря.

Инак не разбирам, как си дала това ми сърце,
а не усещаш какво нужно му е.
Защо на место тези три вътрешни сетива,
не даде ми да вкуся само от любовта.
Да срещна сърце едно - нежно,
което по мойто да тупти.
И душа една красива, която в душата моя да прозира.
Да получа и аз прегрътка,
и дори една милувка...
Утехи за неутешения.

Тогаз знай, стане ли така,
аз наново ще се преродя.
И цял ще бъда тук пред теб,
аз не половина въз половина.
А за да бъде така, ум ненужен си ми ти в това.
Поклон пред вечната съдба и макар жестока да си
ти сега, знам че някой ден,
ти ще се усмихнеш и на мен.

Но каквото ще да става,
страх и ужас ако ще, да е до тогава,
душата ми не се предава.
И въпреки че от обич се нуждая,
аз ще давам обич, ще обичам, аз си зная.
И не с надежда, а с любов ще се надявам,
че ще дойде ден и аз любов да срещна.
И аз любов, някому да давам.

Шептящи ветрове

Сънища преплетени, куп от цветове,
вият арки и венци омагьосващи сърцата ни.
Където сред слънчеви желания и лунни градове,
разстат мечти красиви, преливащи, контрастни,
които венчелисчета разтварят пред небесни брегове.
Таму стрелкат се сенки, разминават се души,
a невидими вълни звънливо и чувствено летят,
вдъхващи живот лъчи подхранват приказни градини.
"- Усещаш ли, усещаш ли" - шептят ветрове мелодични и се гонят.
Ромолящите реки подемат песните им техни.
"- Усещаш ли, усещаш ли,.. красотата на живота" - повтарят.
"- Усещаш ли, усещаш ли, всички мигове прекрасни,
едните случили вече, а други предстоящи.
Ще докосват твойто сърце, криле даващи му страстни."
- Но каква е тази сила творяща красоти?
Даваща живот, създаваща мечти?

Вятърът притихна, листа мълчаливи и танца си
спряха и глас дойде вкупом от всички цветове.
"- Тази сила е твойто сърце, сила има да променя светове."
- Но от къде сила в него, когато само е то, а тъгата го зове?
"- С вяра и мечти, подхранваш го ти,
а то само от себе си цели,
за теб кое е важно да ти напомни."
- Това е сън нали?
"- Сън и реалност корени заплират тук, виждаш ли онази висока планина с ярък връх?"
- Каква е тя?
"- Тя е любовта, мечтите най-големи,
живеят високо близо до небето,
където редуват се на смени,
сезоните на най-големите и чувствени промени.
Там сърцето всяко вкусило от любовта,
магия добива, рай да твори не само в сънищата,
а и на земята дори."
- О вълшебни цветове, кажете, как върха да покоря,
да премина как, през пътя трънлив,
през скалите опасни и мрачините страшни.
"- От болка, преходност и висини не се страхувай ти.
Вярвай и пътя си ще осветяваш,
мечтай и политайки препястствия ще прескачаш.
И не забравай, на всяка трудност се усмихвай,
защото любовта ще победи."

Не бързах, бавно се придвижвах,
a пред несломите ми вяра и мечти,
порти от рози бодливи разтваряха врати.
A пък пред усмивката ми - скали се разместваха и път сторваха.
Вървях с дни... Слънце и Луна сменяха места.
Когато уморен и със сетни сили стигнах до върха,
ръка протегнах към строящата светлина.
Пристъпих в белота.
Тогава видях нечий образ,
очакващи ме очи,
ръце протегнати към мен.
И разбрах, това е любовта.
Сърцето ми обикна и извиках с усмивка - аз обичам.